Но борческият дух, интелигентност и тактика на партизанско воюване на готовите за бой селяни никога не са преставали да учудват онези, които ги считали само за „крадци“. Войските на доминираните от чифликчиите правителства, които са съставени от същия вид селяни като онези в редиците на „крадците“, все още се оказват неблагонадеждни, когато ги изпратят срещу народа. През последните битки на гражданската война в Китай, която предшествуваше общата борба срещу Япония, една от добрите армии на Чанг Кай-шек премина изцяло в редовете на Червените. Когато след японската капитулация гражданската война пламна отново, към войските под комунистическо водачество преминаваха дивизия след дивизия от куоминтагски войски, много от които бяха снабдени с американско оръжие.
Представителите на феодалните китайски управляващи класи са се облягали на интервенция отвън винаги, когато са били застрашавани от вътрешни размирици. Борците от Тайпингското въстание бяха разгромени с помощта на чужденци. Също и революцията от 1927 година. Същите усилия се полагат и днес с американска помощ.
Държавите-интервенционисти, бидейки по-силни от онези, които са ги повикали в родината си, започват още от самото начало заговори да установят своето господство над страната, или пък апетитът им идва с яденето, както е случаят с много вашингтонски чиновници, които днес гледат на Китай не като на страна, която принадлежи на своя народ, а като на пионка в стопанските и стратегически спекулации на Америка.
Онези, които викат помощ от вън, рано или късно си навличат омразата на собствения си народ. Името на Ву Сан-куей е такова прозвище днес, тъй че всеки китаец плюе несъзнателно, когато го спомене. Династията Манчу, която по-късно усвои до такава степен китайските измами, че народът свикна с тях, подписа личната си смъртна присъда (а кажи-речи и тази на китайската независимост), когато доведе англичаните.
Правителства, които се намесват за да държат в покорство други народи, стоварват страшно бреме върху плещите на собствения си народ. Влизайки в тази омразна роля, те помитат всички минали приятелски връзки. Уендел Уилки обичаше да говори за американския резервоар от симпатии в Азия. Това бе резултат от факта, че — противно на други европейски народи — американците не се отъждествяваха инстинктивно с никакви непосредствени стремежи за налагане над други своето господство или воля. Днес този резервоар е изчерпан.
Както вече изтъкнахме, феодализмът още господствува в Азия. Макар фигурантите на сцената да са все още старите, азиатският театър се намира при нова обстановка. Освен старите актьори има и мнозина нови, а дори и старите актьори се явяват в нов вид. Това ще ви стане ясно от китайската история и най-вече от промените в Китай през време на войната. Борбата срещу феодализма предшествува антиимпериалистичната борба, но тези две борби могат да осъществят целите си само задружно. Това време вече е настъпило, както ще покаже един разбор на близката китайска история и най-вече историята на Китай от времето на Втората световна война.
ПОУКА ОТ КИТАЙСКАТА ИСТОРИЯ
КОЙ В КИТАЙ Е „ВРАГ НА ЧУЖДЕНЦИТЕ“?
В немного отдавнашните стари времена, чуждите държави, които искаха да получат концесии от Китай имаха обичая първо да изпратят пред китайските брегове някой малък свой кораб със заредени оръдия и даже да изстрелят няколко снаряда. Тази практика бе известна като „морско-оръдейна дипломация“ и тя рядко се проваляше на своето време. Нещо повече, като необходимо предисловие към цялата тази история, онези към които се насочваха оръдията бяха обвинявани като „врагове на чужденците“ — очевидно, най-голямото престъпление, на което е способен един китаец. Морско-оръдейната дипломация излезе из мода, когато китайският национализъм стана една твърде голяма за тази уста лъжица. Дебелоглавите японски милитаристи, които се опитаха да приложат през 1937 година същата дипломация, разбраха, че дори една голяма тяхна войска и флота са нещо твърде малко и твърде закъсняло. Обвиненията в омраза към чужденците като смъртна обида също се изпариха, след като японците си присвоиха термина и се опитаха да представят нашествието си в Китай като „защита на правата на цивилизованите народи.“
Председател на Британския червен кръст през време на войната беше фелдмаршал сър Филип Четуод — запасен офицер от Индийската армия. През 1945 година аз му направих едно посещение в Лондон, за да установя дали неговата организация би отказала медицинска помощ по равно на всички политически партии и области в Китай, а не само на Куоминтанга. Той бе твърде внимателен до момента, в който аз споменах, че подобна медицинска помощ — независимо от чисто хуманитарните нужди, които ще задоволи — ще послужи за пример какво внимание оказва английското общество към китайското единство. Тогава бледият и престарял сър Филип скочи и каза: „За бога, китайците не наброяват ли петстотин милиона души? Мене ми се струва, че би било ужасно, ако тези хора се обединят.“