Левият министър се обърна и хукна. На север и на юг пътят през градината бе препречен от огради. На изток висока каменна стена разделяше императорските покои от именията на останалите придворни. Нямаше къде да избяга, освен към колибата на острова. Той се втурна към осветения прозорец, който обещаваше подслон и безопасност, но краката му бяха омекнали, а тялото — натежало от ужасния кошмар. Спъна се и изпусна фенера. Старомодните неудобни дрехи сковаваха движенията му. Плътно зад себе си чуваше дишането — застрашително, хищно, стържещо. Призрачна власт обсеби съзнанието му и пречупи смелостта му.
— Помощ! — понечи да изкрещи, но волята на преследвача задави гласа му в немощно хриптене. В този миг съжали, че бе отпратил всички от градината. Знаеше, че няма кой да му помогне, най-малко пък самотният обитател на колибата. Странната сила го обгърна като облак. Отчаяната му съпротива ставаше все по-вяла, усилията му да избяга — все по-мъчителни, а зловещото пулсиращо усещане — все по-мощно. С последни сили хвърли поглед през рамо и видя през бледия ореол на силата неясните очертания на човешка фигура, устремена към него. Сърцето му заблъска в гърдите; дробовете му не можеха да поемат достатъчно въздух. Успя да се добере до моста, но нямаше сили да продължи по-нататък. Свлече се на колене и запълзя. От грапавата каменна повърхност ръцете му се ожулиха. Чу смразяващото трополене от стъпките на своя преследвач. Там, на острова, в прозореца на къщурката фенерът светеше — присмехулен и далечен. Левият министър се обърна с лице към своя преследвач.
— Не! — изхриптя той и вдигна ръце в напразно усилие да се предпази от неясната заплаха. — Моля, не!
Преследвачът спря на няколко крачки от жертвата си. Шумното дишане секна. Вълни от паника заляха левия министър, изтръпнал от ужас във внезапно настъпилата кошмарна тишина. През мъглата само съзря как устата на преследвача зейна — черна паст в мрака. Струя въздух се устреми навътре. После неочакван писък разтърси нощта — нечовешки, оглушителен, събрал в себе си цялата гама от тонове: от най-дълбоко стенание до пронизителен хленч. Викът разтърси министъра. Ниските звуци отекнаха гръмовно в него, хиляди пъти по-силни от грохот на земетресение. Пукот, подобен на изстрел, прониза костите му. Високите тонове разкъсаха мускулите му с нетърпима болка и пронизаха нервите му с разтърсващи конвулсии. Средните тонове на убийствения рев стопиха вътрешностите му и ги превърнаха в течен огън. Воят ехтеше в сърцето му, пулсът му се учести и раздираща болка изду гърдите му. Дробовете му набъбваха, не можеше да си поеме дъх, загърчи се в агония и в последния миг, преди болката да погълне разума му, осъзна, че никога нямаше да осъществи плановете си, а надеждите му за триумф щяха да си останат само нереализирани мечти.
В следващия миг вътрешностите му изригнаха — пареща кръв нахлу в гърлото му, изпълни ушите му, задави го и го ослепи с огнено — бяла светлина. После смъртта угаси ужаса, болката и съзнанието.
Писъкът отекна над града и заглъхна. После нощният мрак потъна в странно затишие. За един безкраен миг времето застина в пълен покой. После вратите на двореца се отвориха с трясък и в прозорците заискриха фенери. Дворът оживя сред суматоха и забързани стъпки. Горящи факли се устремиха към покоите на императора.
Нечий дъх угаси пламъчето на фенера в колибата. Сянката на тъмна фигура безмълвно прекоси градината, сля се с другите сенки и изчезна.
Глава 1
От таванското помещение на един дюкян в Нихонбаши, търговския квартал на Едо, сосакан Сано Ичиро4 извършваше тайно наблюдение. Двамата с главния му помощник Хирата надзъртаха нетърпеливо през капаците на прозорците.
Под тях минаваше Тютюневата алея — улицата, на която бяха разположени повечето от магазинчетата и складовете за тютюн и чай. Със сгъстяването на летния здрач островърхите покриви се превръщаха в тъмни силуети на фона на розово небе. Тютюневата алея, доскоро гъмжаща от хора, сега представляваше проход от слепи фасади, тъй като витрините на магазините вече бяха скрити зад плъзгащи се врати. Над всяка порта горяха фенери. От далечината долитаха лай на кучета, цвилене на коне, трополене на коли и звън на храмови камбани. Единствено оживена бе гостилница „Сполука“ — малко заведение, притиснато между два дюкяна на отсрещната страна на улицата, в което се приготвяха най-различни ястия от фиде. Светлината от фенерите бе насечена от защитните решетки на прозорците. От кухнята се точеше пушек.