— Купа фиде и чай — каза Янагисава, без да откъсва поглед от портата на двореца.
Носачите продължаваха да пристигат с нови стоки за императорската резиденция. Скоро храната на Янагисава дойде. Чаят имаше вкус на водорасли в застояла вода, а фидето беше станало на каша. Времето се точеше и Янагисава си даваше вид, че отпива от чая. Точно когато вече бе почнал да губи надежда, до портата се приближи самотна фигура. Беше напет младеж, облечен в кимоно на кафяви и черни карета; косите му бяха събрани на кок. Приличаше на търговец. Носеше червен цилиндричен калъф за свитъци. Янагисава се приведе напред, за да вижда по-добре. Мъжът спря при стражницата и размени няколко думи с часовоя. Дворцовият управител бе усъвършенствал умението да чете по движението на устните и лесно различи думите на непознатия: „Имам съобщение за уважаемата госпожа Джокьоден.“ След малко портите се отвориха и от тях излезе придворна дама с изискана външност. Тя пое калъфа, поклони се и се прибра обратно. Портите се затвориха. Янагисава едва успя да сдържи въодушевлението си. Значи Хошина не го бе излъгал. Съсредоточи вниманието си върху пратеника, който се облегна на каменния зид на двореца и зачака отговора. Кой бе той? Таен любовник? Не, мъжът имаше интелигентен вид, но лицето му бе доста грозновато, с щръкнали напред зъби. Янагисава се надяваше, че тайнствените посещения нямат нищо общо с прелюбодеяние, а са свързани със заговора срещу Токугава.
Не след дълго портите се отвориха отново. Жената върна калъфа на пратеника, който се поклони в знак на благодарност. Янагисава потисна порива си да хукне през улицата, да арестува мъжа и да конфискува съобщението. Ако се окажеше, че няма нищо общо с убийството, щеше да изглежда още по-голям глупак, отколкото до момента. Пратеникът тичешком се отдалечи надолу по улицата. Янагисава се надигна да го последва, но беззъбата старица, която му бе сервирала, избърза към него.
— Дължиш ми пет зени18 — изскърца тя и му препречи пътя.
Янагисава се втренчи неразбиращо в нея; той никога не носеше пари — подчинените му плащаха разноските. Сега виковете на старицата привлякоха публика, пратеникът бързо се отдалечаваше. Дворцовият управител извади меча си и го размаха към старицата:
— Няма да ти плащам за този боклук. Махни се от пътя ми!
Жената се подчини, но го обсипа с ругатни. Пратеникът се шмугна в една странична уличка. Янагисава го последва, заобикаляйки някакъв уличен търговец, натоварен с кошници. Хиро навлезе в лабиринт от тесни улички, където над тясното пространство между балконите висеше простряно пране. Пътят му криволичеше встрани от главните улици. Той постоянно се оглеждаше. Дали носеше заповеди от Джокьоден за престъпниците? Щеше ли да го отведе до скривалището им?
Докато се промушваше между сергии с храна около един параклис, Янагисава усети как кръвта му кипва от упоителна енергия. Неизвестен, без ограниченията на протокола или антуража, той се чувстваше бърз и невидим като вятър. Всеки друг досега да бе изпуснал пратеника, но Янагисава го следваше без усилие. Със същата интуиция, която му помагаше да предсказва ходовете на другите в политическата игра, той предусещаше резките му завои, заблудили дворцовите стражи, които се бяха опитали да проследят непознатия. Винаги бе притежавал чудесно чувство за ориентация; сега си представяше пътя, все едно че гледаше карта на Мияко. В момента се намираха в главния търговски район. Където и да се окажеше скривалището, той беше в състояние да отведе там войници, които да арестуват метежниците. В това тайно преследване той неочаквано постигна изостреното съзнание, дирено от поклонниците на Бушидо. Духът на самурая в него се разпали и търсенето на улики вече му изглеждаше по-приятно, отколкото саботажът на съперника му.
Пратеникът се шмугна в един проход, тъй тесен, че едва позволяваше двама души да вървят един до друг. От дюкяните стърчаха отвесни табелки, изобразяващи теглилки за мерене на злато — това бе районът на банкерите. Внезапно пратеникът изчезна в един магазин. Янагисава спря озадачен. Магазинът не изглеждаше като място, където да се събират престъпници или да се крие незаконно оръжие. Пратеникът на Джокьоден вероятно го бе забелязал и бе минал през магазина, за да му избяга. Янагисава избърза напред. На табелата на магазина пишеше „Банка «Дайкоку»“. Янагисава надникна в тясното пространство в предната част. Долови звън на монети, бързо щракане и разговори на висок глас — служителите брояха пари, някои събираха суми, други тракаха с мънистата на своите соробан, дървени сметала, трети преговаряха с клиенти. Чиновниците носеха същите черно-кафяви униформи като тази, която Янагисава бе проследил от портите на императорския дворец. С облекчение той видя своята жертва да показва калъфа на възрастния собственик, който седеше отделен и претеглеше няколко златни слитъка. После собственикът и пратеникът минаха през една врата, която водеше към задна стая, и Янагисава избърза надолу, свърна по първата пресечка и се озова на улицата зад магазина. Трябваше да разбере какво бе съобщението на свитъка и какво общо имаше банката с Джокьоден.