Йорики Хошина рязко спря до едно тържище, което препречваше улицата, и каза:
— Извинете за неудобството. Пристигате тук в първия ден на Обон.
Това бе фестивалът на мъртвите — пет дни, в които из цяла Япония хората посрещаха душите на покойниците като свои гости в света на живите. Търговци продаваха най-различни атрибути за отбелязването на този важен будистки празник — тамян и цветове на лотос, червени глинени паници за символичните пиршества на духовете, фенери, които да указват пътя към дома на умрелите. Когато най-после тълпата се разреди, Сано и Хошина препуснаха към императорския дворец. Влязоха през един страничен вход и се озоваха в дълъг проход, който водеше към вътрешността на палата. Сано бе проучвал карти на сградата и сега предположи, че зидът вляво скрива резиденцията на абдикиралите императори. Виждаха се само дървета и покриви. От другата страна отвъд оградата бяха разположени имотите на дворцовите благородници. Завой вдясно покрай друг зид, през друга порта и Сано изведнъж се озова осем века назад в миналото — в прочутата езерна градина, разположена в самото сърце на императорския дворец. Езерото се бе разляло като течен живак около острова. Цялото бе покрито с водни лилии. По брега от черни камъни бяха накацали патици. Над лехите от ярки хризантеми, перуники и макове прехвърчаха колибри. Кленови и вишневи дръвчета и бамбукови храсти бяха потънали в пищна зеленина. Песента на щурци и ароматът на цветя и треви упойваха сетивата — и всичко това бе застинало в някакво непроницаемо безвремие. Сано не видя никого, освен един градинар, който събираше листа с гребло. Йорики Хошина пристъпваше свойски по застланите с чакъл пътеки, сякаш се намираше у дома — представителите на шошидай разполагаха с върховна власт в двореца. Той поведе Сано по каменния мост към острова в езерото, където, засенчена от борове, се гушеше малка колиба от груби кипарисови дъски.
— Ето къде бе намерен левият министър — спря Хошина и посочи с пръст точното място.
— Как е умрял? — попита Сано.
— Сведенията ми са от доклада на съдебния лекар, изготвен няколко дни по-късно — обясни Хошина. — Докторът е направил оглед на трупа и е заявил, че Коное е починал вследствие на масивни кръвоизливи от очите, ушите, носа, устата и ануса. Очевидно вътрешните му органи са били разкъсани. Бил е напълно осакатял, тъй като почти всичките му кости са били изпотрошени. Само че е липсвала видима причина за плачевното му състояние, по тялото не е имало никакви синини или други рани.
Изключено е такава странна смърт да е естествена, а и закъснялото уведомяване предполага скриване на истината, най-вероятно поради факта, че е извършено убийство. Сано се замисли и изведнъж му хрумна нещо:
— Някой докладвал ли е за много силен вик по времето, когато е настъпила смъртта на Коное? — попита той.
Хошина го погледна изненадан.
— Откъде знаете? Чули са го навсякъде из Мияко, аз също — отекна из целия град. Беше… свръхестествен… — йорики потръпна. — Каквото и да се е случило с Коное, трябва да е било много болезнено, за да изтръгне такъв писък от него.
Сано имаше друго обяснение за вика, което потвърждаваше съмненията му.
— Императорският министър вероятно е станал жертва на този вик. Това е убийство с киай, бой без физически допир, върховният израз на бойните изкуства. Викът е бил „духовен“, изблик на чиста психическа енергия, съсредоточена в гласа на убиеца…
Хошина се втренчи в Сано изумен. Малцина самураи в хилядолетната история на Япония бяха успели да овладеят умението да убиват без оръжие, единствено със силата на волята. Това изкуство се наричаше киайджуцу6, а практикуващите го се смятаха за най-страшните сеещи смърт и непобедими воини.