Джейн Ан Кренц
Клада от страсти
На Франк — както винаги, с цялата ми любов. Благодаря на искрящата енергия, с която ме даряваш!
1
Гори, вещице, гори…
Мрачният призрачен шепот изпълваше съзнанието й. Рейна Талънтайър спря пред стъпалата, водещи надолу към мазето. Докосна предпазливо парапета с върховете на пръстите си. Не й бе нужен продължителен контакт. Гласът, натежал от жажда за кръв и нечестива възбуда, отново зашептя:
… Има само един начин да убиеш вещица. Накажи я. Накарай я да страда. Гори, вещице, гори…
Беше същият глас, който чу, когато се допря до кухненския плот преди няколко минути. Шептеше за мрак, страх и огън. Следите бяха още пресни. Човек със сериозно разстроена психика беше минал през къщата съвсем скоро. Рейна можеше само да се моли маниакът да е от онези, които се задоволяваха да разиграват извратените си фантазии единствено във въображението си. Но опитът й подсказваше, че случаят надали е такъв. Негодникът беше съвсем истински, чудовище в човешки образ.
Тя потрепери, дръпна рязко ръката си от парапета и изтри длан в шлифера си. Жестът й бе напълно инстинктивен. Дългият черен шлифер на Рейна беше мокър, защото навън валеше като из ведро, но тя знаеше, че и тонове вода не могат да измият следите на зловещата енергия, която бе усетила току-що.
Погледна назад към Дъг Спайсър и чу друг глас, този път гласа на леля си. Предупреждение, което й бе отправяно неведнъж в юношеските години: Никога не им казвай за гласовете, които чуваш в главата си, Рейна. Иначе ще те обявят за луда, както направиха с мен.
— Искам да огледам набързо мазето — каза тя, предусещайки какво я очаква.
Дъг надникна смутено към тъмнината, в която се губеше подножието на стълбата.
— Наистина ли мислите, че е необходимо, госпожице Талънтайър? Сигурно има мишки и плъхове, дори змии. Не се тревожете, ще започна да предлагам къщата и без да сме огледали подробно мазето.
Дъг беше собственик на „Спайсър Пропъртис“, една от трите агенции за недвижими имоти в малкото градче Шелбивил, щата Вашингтон. Рейна го беше наела същата сутрин още с пристигането си в града, тъй като беше единственият агент, който си бе направил труда да се свърже с нея след смъртта на Вела Талънтайър. Беше подпитал деликатно дали има намерение да продава имота. Рейна беше повече от щастлива да му възложи да търси купувач. И без това не беше обсадена от ентусиазирани агенти. От своя страна Дъг, който сравнително отскоро живееше в града, се бореше да си създаде клиентела. И двамата се нуждаеха един от друг.
Облечен в добре скроен сив костюм и бледосиня вратовръзка, с кафяво кожено куфарче в едната ръка, Дъг беше типичен представител на своето съсловие. Елегантните дизайнерски очила бяха подбрани с вкус. Колата, паркирана на алеята отвън, бе ягуар.
Рейна прецени, че е малко под четиридесетте. Косата му бе започнала да редее едва видимо. Имаше вид на солиден, добре гледан мъж, който в недалечно бъдеще щеше да си има проблеми с излишните килограми. Дъг я беше предупредил, че мрачната къща с безнадеждно остаряла водопроводна и електрическа инсталация няма да се продаде лесно.
— Веднага се връщам — увери го тя.
Не можеше да му каже, че всъщност няма избор, след като вече бе доловила призрачния шепот на мъжа, обсебен от желание да убива вещици. Трябваше да научи истината, преди да си тръгне от къщата.
— Направих някои проучвания и се обадих на Фил Брукс, след като говорих с вас — каза Дъг. — Той ми обясни, че леля ви е спряла да ползва услугите му за изтребване на гризачи малко преди да… хм, да напусне града.
Малко преди аз да я отведа, помисли си Рейна. Стисна силно дръжката на чантата си със същата ръка, която беше докоснала парапета. Малко преди да се наложи да я настаня в онази частна и изключително скъпа клиника.
Преди един месец Вела Талънтайър беше починала в малката си стая в психиатричната болница „Сейнт Деймиънс“ в Ориана, на брега на езерото Вашингтон. Според лекарите причината за смъртта й беше сърдечен удар. Тя беше на петдесет и девет години.
Изведнъж Рейна осъзна, че Дъг навярно не иска да изцапа безупречния си костюм и лъснатите обувки. Не можеше да му се сърди за това.
— Няма нужда да идвате с мен — каза тя. — Просто ще сляза до последното стъпало.
Моля те, бъди джентълмен и настоявай да ме придружиш.
— Ами добре, щом сте сигурна в това — каза Дъг и се дръпна назад. — Не виждам откъде се светва.
— Ключът е в подножието на стълбата.
Дотук с джентълменството. Какво ли беше очаквала? Не живееха в деветнайсети век. Никой не зачиташе джентълменските правила. А след преживяното с Брадли тя трябваше да е наясно с това по-добре от всеки друг.