Брадли Мичъл се обади по-късно същата вечер. Зак вдигна телефона. Рейна се появи откъм банята в момента, когато приключваше разговора. Той затвори и я погледна.
— Мичъл казва, че Касиди Кътлър е успяла да намери отворен прозорец в болницата. Скочила е. И си е счупила врата.
Рейна се отпусна на ръба на леглото, свила ръце в скута си.
— Самоубийство.
— Да.
— А Ники Плъмър?
— Още е жива, но според лекарите затъва в тежка психоза. Вече не говори, некомуникативна е. Никой не очаква да излезе от това състояние. — Зак седна до нея и хвана ръката й. — Обичайният модел.
— Брадли каза ли нещо за предполагаемите убийства, извършени от Касиди Кътлър?
— Каза, че обвинението става все по-солидно с всяка изминала минута.
Рейна изглеждаше доволна.
— Това ще му помогне за кариерата. А най-хубавото е, че заслугата ще си е само негова.
Зак я дръпна да легне на леглото и се надвеси над нея.
— Надявам се да не ми кажеш, че ти липсва съвместната работа с него. Защото това никак няма да ми хареса.
Тя обви ръце около врата му.
— Как го правиш това?
— Кое?
— Да изглеждаш страшен, строг и секси едновременно.
Той сериозно се замисли над въпроса й.
— Не знам. Сигурно е…
— Дарба — разсмя се тя и го придърпа към себе си. — Няма да ми липсва Брадли, а само работата.
Зак я целуна леко и повдигна глава.
— Знам. Ясно ми е, че това е необходимост за човек с талант като твоя. Но не се тревожи, като съпруга на Магистъра на обществото „Аркейн“ и консултант на свободна практика към „Джоунс и Джоунс“ ще имаш достатъчно работа.
Рейна примигна.
— Ще стана агент на „Джоунс и Джоунс“?
— Защо не? Ти си родена за тази работа.
— Обсъждал ли си този план с Фалън Джоунс?
— Няма какво да го обсъждам. Аз съм шефът.
Зак заглуши смеха й с целувка. Въздухът около леглото започна да припуква от невидимата енергия.
59.
Вашингтон, Психиатрична болница „Уинтър Кавър“, същата нощ
Дежурният спря пред стая 705 и надникна през малкото прозорче. Пациентката още спеше. Виждаше се на светлината от нощната лампа. Беше в абсолютно същата поза като преди час, лежеше настрана, с гръб към вратата. Беше се завила през глава с чаршафа. Не беше помръднала.
Стори му се, че в неподвижната й поза има нещо неестествено. Той дежуреше в това отделение вече няколко нощи. Наблюдаваше я от първия ден на пристигането й. Никога не беше спала толкова непробудно.
Завладя го неприятно предчувствие. Пациентката беше под специално наблюдение, за да не се самоубие, но той беше работил тук достатъчно дълго, за да знае, че когато човек наистина е решил да го направи, обикновено успява.
Въведе кода, с който се отключваше вратата, влезе в малката стаичка и тръгна към леглото.
— Госпожице Плъмър? Будна ли сте? — Той се протегна да я разтърси за рамото.
Когато осъзна, че под чаршафа вместо тяло има няколко възглавници и одеяла, беше твърде късно.
Чу тихо плъзване на чехъл по плочките зад себе си. В следващия миг болката изригна в главата му.
Светът изчезна.
Беше избрала един от по-дребните дежурни, но дрехите му пак й бяха прекалено големи. Ризата вонеше на мъжка пот и цигарен дим. Беше разучила нощния график много подробно. Сега просто трябваше да мине по коридора до стълбището незабелязана. Ако стигнеше дотам, имаше огромни шансове да се измъкне от болницата. С малко късмет никой нямаше да забележи липсата на дежурния.
Слезе по стълбите до съблекалнята на служителите, намери шкафчето на дежурния и извади шапката и якето му. Пъхна косата си под шапката и вдигна яката на якето.
С помощта на малък хипнотичен трик пазачът на служебния вход забрави всякакво съмнение дали познава излизащия служител.
Няколко минути по-късно вече беше в очуканата кола на дежурния и се отдалечаваше от болницата. Реши, че трябва да изостави тази кола и да си намери друга, преди да се съмне.
Караше бързо, за да се отдалечи максимално от болницата. А докато караше, тя правеше планове.
Организацията я смяташе за мъртва. Но това щеше да се промени, когато откриеха изпадналия в безсъзнание дежурен.
Вътрешният кръг щеше да разпореди издирването й, след като новината за бягството й се разчуеше. Ченгетата и „Джоунс и Джоунс“ също щяха да я търсят. Ники Плъмър трябваше да изчезне по много убедителен начин, поне докато не беше готова да докаже пред Вътрешния кръг, че Джон Стилуел Наш е предател.
Когато докажеше, че само тя е разбрала колко опасен е Наш, директорът щеше да й благодари. И след това щеше да й даде поста на Наш в организацията. Оттам оставаха само няколко стъпки до Вътрешния кръг и до поста на директора.