— Не се засягайте, госпожице Талънтайър, но това е обичайното обяснение на така наречените специалисти по психологически профили. Сега ще ми кажете, че той е сериен убиец, нали? Че е бял мъж, между трийсет и пет и петдесет и четири. Че е интелигентен и самотен, без близки роднини или приятели, че не ходи на църква.
— Не знам за това — настоя тя решително, — но мога да ви кажа, че трябва да търсите човек, който е убеден, че е обсебен от демон. Той се възприема като ловец на вещици.
Детективът въздъхна тежко.
— Оценявам съветите ви.
— Първата вещица, която убил, била майка му. Прикрил престъплението си, като инсценирал пожар. Това би трябвало да е отправната ви точка. Очевидно е вън от подозрение, което може да означава, че се е случило отдавна и разследването е изоставено или че е успял да нагласи нещата да изглеждат като нещастен случай.
Уейн не се впечатли.
— Наричат този човек Огнения убиец, защото убива жертвите си, а после изгаря телата им и унищожава всички улики. Това не е голяма тайна. — Той спря, заинтригуван, въпреки нежеланието си. — Защо смятате, че е убил майка си?
— Интуиция — каза тя хладно.
Вече наистина започваха да го побиват тръпки от нея. Рейна Талънтайър или беше превъзходна актриса, или пълна откачалка като леля си.
— Добре, благодаря, госпожице Талънтайър. Ще поддържаме връзка.
Тя рязко се завъртя на пети, върна се при бюрото и взе една химикалка.
— Ще ви запиша името и телефона на един човек, на когото можете да се обадите. Брадли Мичъл. Детектив от полицията в Ориана. Той ще потвърди, че не съм престъпник и че не се преструвам на екстрасенс в търсене на слава.
Уейн се намръщи.
— Имали сте подобни случаи и преди?
— Да. — Рейна откъсна листа и му го подаде. — Обадете се на детектив Мичъл, той ще ви обясни. Довиждане, главен инспектор Лангдън. Успех на пресконференцията.
— Откъде знаете за нея?
— Винаги има пресконференция — отвърна тя и го изненада с искрена усмивка. — Не се тревожете, няма да опитам да ви открадна славата. Всъщност ще ви бъда изключително благодарна, ако не споменавате името и самоличността ми пред медиите.
— Няма проблем — увери я той. — Последното нещо, от което се нуждаеше, бе да сподели с журналистите, че ползва услугите на екстрасенс. Щеше да стане за посмешище.
— Благодаря. — Тя се устреми към вратата и дългият шлифер се развя около краката й, обути във високи черни ботуши.
Детективът изчака малко, после влезе в стаята на секретарката си. Мардж беше на бюрото си. Гледаше над рамките на очилата си към вратата, през която Рейна Талънтайър беше изчезнала току-що.
Мардж беше на шейсет и две години. Беше живяла в Шелбивил през целия си живот. Тя беше неговият източник на информация за местните хора. Той приседна на ръба на бюрото й.
— Какво знаеш за нея? — попита Уейн.
— Всъщност не много — призна Мардж. — Вела Талънтайър купи къщата преди повече от двайсет години. Двама мъже водеха Рейна, докато беше малка. По-късно започна да идва сама. Понякога пазаруваше в местната бакалия или зареждаше бензин на бензиностанцията, но като цяло почти не я виждахме. Сякаш тя не желаеше да познава никого от нас, местните. Дори не я бях срещала до днес.
— Ами човекът, който се е грижел за къщата? Ед Чайлдърс? Той казвал ли е нещо за нея?
— Ед не беше особено разговорлив. Но помня, че го срещнах в пощата малко преди смъртта му. Тогава ми каза нещо за Рейна, което никога не забравих.
— Какво?
— Каза, че в една от спалните на старата къща имало снимка на Вела Талънтайър с някакъв мъж. На снимката Вела била млада, около трийсетгодишна. Според Ед Рейна Талънтайър била точно копие на леля си на тази възраст.
— Виж ти.
— Единственото друго нещо, което си спомням да съм чувала от Ед за двете Талънтайър, беше, че Вела имала фобия от огън. Накарала го да инсталира десетина детектора за дим. Държала навсякъде из къщата пожарогасители. На прозорците на горния етаж имало противопожарни стълби. Не позволявала да се пали огън дори в камината.
— Типична фобия.
— Така си е.
5.
— Казва се Стейси Андерсън — обясняваше Рейна по телефона. — Според тях може би е най-новата жертва на онзи маниак, когото в пресата наричат Огнения убиец. Кошмарът на проститутките в Сиатъл и Портланд.
— По дяволите! — Андрю Китридж не изглеждаше особено изненадан. — Не можеш да заминеш от града за ден, без да попаднеш на някое престъпление.
Тя почти се усмихна. Андрю беше един от малцината, които знаеха за нейната ексцентричност, както я наричаше той, и просто я приемаше за даденост. Партньорът му Гордън Салазар също я приемаше такава, каквато е.