Леля й Вела беше човекът, който я разбираше най-добре. Баща й навярно също щеше да приеме паранормалните й способности като нещо естествено, ако не бе отдавна мъртъв. Джъдсън Талънтайър беше загинал в катастрофа, когато тя бе едва шестгодишна, а сега и леля й Вела си бе отишла.
Рейна нямаше други близки роднини. Майка й бе починала, когато бе на година и половина. Джъдсън Талънтайър бе принуден да излезе от любимата си лаборатория, за да се заеме с отглеждането на невръстната си дъщеря. Малко след това той бе помолил сестра си да се премести при него и да поеме грижите за детето и домакинството. Вела се бе съгласила и веднага бе приела Рейна в сърцето си.
Разрешил по този начин жизненоважния въпрос, Джъдсън отново бе потънал в лабораторията си.
Денят на неговото погребение бе повратен момент в живота на Рейна. Скромната траурна церемония бе съпроводена от унил, непрестанен ръмеж, типичен за тези места. Денят бе последван от кошмарна нощ, която Рейна по-късно нарече Нощта на пожара и сълзите. Не помнеше всичко, но в съзнанието й завинаги се бяха отпечатали поредица ужасяващи и мъчителни образи.
Няколко месеца след онази съдбовна нощ Вела изпадна в първия от серия продължителни пристъпи на депресия. С течение на времето тя все по-ясно осъзнаваше, че вече не е в състояние да се грижи сама за Рейна. Ужасена, че социалните служби могат да й я отнемат и да я настанят при приемни родители, Вела се обърна към най-добрия си приятел от детството Андрю Китридж и неговия партньор Гордън.
Андрю и Гордън изобщо не се поколебаха. Те приеха Рейна и Вела в живота си и се грижеха за Рейна винаги когато Вела потъваше по спиралата на своята депресия. Четиримата образуваха своеобразно семейство, което предпази Рейна от дългата ръка на социалните служби.
— Не го представяй така, сякаш го правя нарочно — каза тя на Андрю, за да разведри настроението.
— Знам, че не е нарочно — съгласи се Андрю. — Но трябва да признаеш, че малките ти странности могат да опънат нервите на всеки.
— Добре, признавам.
Тя опъваше нервите на Андрю и Гордън още от лятото, когато навърши деветнайсет години и за първи път се натъкна на труп: млада жена, убита от параноичния си съпруг.
Рейна се настани по-удобно на стола, вдигна краката си на една табуретка и се загледа отнесено в гледката зад прозореца. Още нямаше шест часа, но навън вече се бе здрачило.
— Слава богу, че онова момиче е било още живо — отбеляза Андрю. — Представям си как са се чувствали близките й, когато са разбрали, че е изчезнала.
— Казала на Лангдън, че няма семейство, или поне не признала да има. Изглежда, е живяла на улицата през последните две години. Според Лангдън тя пасва точно на профила на жертвите на Огнения убиец. Досега са намерени три трупа, всички на млади жени с история като на Андерсън. Едната от Портланд, другите от Сиатъл.
— Класическите жертви на сериен убиец — каза замислено Андрю. — Хора, които никой няма да потърси. Цяло чудо е, че сте открили Стейси Андерсън все още жива.
— Похитителят й казал, че първо трябва да бъде наказана, затова я заключил в мазето. Беше чист късмет, че точно днес отидох да огледам къщата с агента.
— Предишните жертви също ли са били държани в мазето на Вела?
— Не знам до какво заключение ще стигнат полицаите — отвърна Рейна, — но аз не долових следи от други жертви. Почти сигурна съм, че Стейси Андерсън е първата, за която маниакът е използвал къщата на леля Вела.
— Предполагам, че местните полицаи не са обърнали внимание на това, което си им казала.
— Правилно предполагаш. Освен това главен детектив Лангдън доста се изнерви по време на разговора.
— Нали ти казах, направо имаш дарба за това. Кога се прибираш?
Рейна кръстоса крака върху табуретката.
— Тази вечер ще остана, както възнамерявах първоначално. Според Лангдън детективите от Портланд и Сиатъл можело да поискат да говорят с мен. Но няма да мога да напредна изобщо с продажбата на къщата, докато не махнат полицейските заграждения, така че утре се прибирам.
— Днес следобед минах през апартамента и нахраних Батман и Робин. Поиграх си малко с тях. Добре са.
— Благодаря.
Котараците ставаха неспокойни, когато ги оставяше сами прекалено дълго. А неспокойните котараци можеха да направят големи бели в един малък апартамент. Особено в случая с Батман и Робин, чиито нокти Рейна отказваше да изреже. Не можеше да ги лиши от единствената им естествена защита само заради скъпите вълнени килими. От собствен опит знаеше колко е важно да имаш защитни механизми.