— Предполагам, че шефът на полицията ще обере лаврите за големия пробив по случая? — попита Андрю. — Също както правеше Брадли?
Андрю и Гордън не одобряваха уговорките й с Брадли Мичъл.
— Лангдън е много фотогеничен — отвърна Рейна развеселена. — С обветрено, мъжествено лице. Ще изглежда добре във вечерните новини.
— Брадли също изглеждаше добре пред камерите. Да видим какви интервюта ще дава сега, когато вече не му помагаш.
— Аха. — Тя се постара да прозвучи небрежно. Колкото и наранена и ядосана да беше, още не беше решила какво да прави с професионалните си отношения с Брадли. Личната им връзка — ако изобщо бе имало такава — беше приключила, но тя не беше сигурна, че ще престане да му помага в разследването на някои случаи. По някакви непонятни и за самата нея причини изпитваше необходимост да използва паранормалните си способности. Да отрича съществуването им беше все едно да отрича, че има зрение, слух, обоняние.
— Искаш ли да дойдем да те вземем с колата от Шелбивил? — попита Андрю.
— Не, не се тревожи, не съм заподозряна — успокои го бързо. — Един час отговарях на въпросите на главен инспектор Лангдън и му казах да се обади на Брадли, ако има нужда от мен. Той изглеждаше доволен. Всъщност направо се радваше да се отърве от мен.
— Казала си на Лангдън да се обади на онзи негодник? — възмути се Андрю.
— Не се безпокой, Брадли е истински професионалист. Той ще гарантира за мен.
— Ами онзи мъж от агенцията? Как се казваше… Спайсър? Той как прие тази история?
— Беше потресен. Имам чувството, че след като е дал показания пред Лангдън, се е прибрал вкъщи и е изпаднал в истерия. Едно нещо е сигурно: ако досега беше трудно да се намери купувач за къщата на леля Вела, сега ще бъде почти невъзможно.
— Не можеш ли да я продадеш на някой нищо неподозиращ купувач по интернет?
— Знаеш ли, това не е лоша идея. Но първо ще трябва да я разчистя. Бях забравила колко сандъци с картини има в мазето. Леля Вела рисуваше като полудяла, докато се намираше в Шелбивил.
— За нея това бе форма на терапия — вметна Андрю.
— Знам.
Телефонът в стаята иззвъня.
— Изглежда, те търси още някой — каза Андрю.
— Сигурно е Лангдън с още въпроси.
— По-добре вдигни. До утре. Обичам те.
— И аз. До скоро. — Рейна прекъсна връзката и посегна към другия телефон. — Ало?
— Госпожице Талънтайър, обажда се Бъртън от рецепцията. Един мъж настоява да ви види. Твърди, че се казва Джоунс. Да го пусна ли да се качи при вас?
Изящната чашка на жълто-зелени цветя замръзна във въздуха.
— Джоунс? — повтори тя предпазливо. Това бе често срещана фамилия, но в нейната строго контролирана и затворена среда името Джоунс имаше същото въздействие като светлините на приближаващ влак. — Полицай ли е? — попита тя с надеждата, че може да е случайно съвпадение.
Последва тиха размяна на реплики. После Бъртън отново се обади:
— Казва, че е частен детектив.
Това й вдъхна кураж. Може би все пак ставаше въпрос за съвпадение. Може би семейството на някоя от жертвите на Огнения убиец бе наело частен детектив на име Джоунс. Може би въпросният господин Джоунс бе научил за случилото се през деня и бе успял да я открие.
А може би щеше да е по-добре да се метне на някоя метла и да излети.
Адреналинът запрепуска във вените й. Примитивният инстинкт „бий се или бягай“ се пробуди и я накара да се чувства нервна и изплашена. За момент се поколеба дали да не каже на Бъртън да отпрати мистериозния господин Джоунс. Но тя се бе сблъсквала с реалността достатъчно често, за да знае, че може да е доста упорита и не изчезва просто ей така, само защото някой много силно го иска.
Внезапна догадка вледени кръвта й. Ами ако този Джоунс долу на рецепцията беше същият, който бе изплашил нея и леля Вела в онази нощ преди толкова много години? Ако наистина бе той, очакваше го голяма изненада. Момиченцето, загубило ума и дума от страх, отдавна беше пораснало.
Нямаше как. Трябваше да разбере защо този господин Джоунс бе дошъл да я търси тук, в Шелбивил.
— Кажи му да се качи, Бъртън.
Пусна слушалката на мястото й, остави чашата на подноса и стана от канапето. Внезапно осъзна, че е по чорапи. Бързо седна и обу ботушите си. Няколкото добавени сантиметра височина се отразиха добре на самочувствието й.
Отиде до прозореца със свит стомах. Сетивата й бяха изострени до краен предел. Ослуша се за стъпки в коридора. Навън бе пълен мрак. Въпреки твърдата си решимост да не показва колко е изплашена, тя се чувстваше като газела, попаднала в капан. Усещането я вбеси, но това се оказа полезно. Гневът й даде сила.
Долови тихи стъпки миг преди да чуе рязкото властно почукване на вратата. Господин Джоунс се движеше почти безшумно.