Пое си дълбоко дъх, стегна се и прекоси стаята, за да отвори вратата.
Нямаше и най-малка предварителна представа как би могъл да изглежда господин Джоунс. Спомените й от Нощта на пожара и сълзите не бяха особено ясни. Събитията бяха протекли на фона на сенки, викове и хаос. Тя криеше лице в рамото на леля Вела, защото не смееше да погледне онзи опасен господин Джоунс. Едва шестгодишна, много преди да развие паранормалните си способности, тя бе усетила силата на мъжа, който в онази нощ нахлу в лабораторията на баща й.
Един поглед й бе достатъчен да се увери, че този господин Джоунс не бе човекът, който я беше изплашил до смърт преди толкова години. Преди всичко онзи господин Джоунс би трябвало да е прехвърлил шейсетте. Мъжът на вратата бе няколко години по-възрастен от нея. Този факт обаче не й донесе очакваното облекчение, защото мъжът имаше не по-малко властно излъчване от другия Джоунс.
Господин Джоунс, който стоеше пред нея, беше висок, слаб и мъжествен. Изглеждаше уравновесен и самоуверен, човек, който притежава отличен самоконтрол и не познава вътрешните конфликти. Косата му бе къса и тъмна, очите бяха с онзи нюанс на синьо, който събуждаше асоциации за глетчери и хладно оръжие. Беше облечен с черно кожено яке, черен пуловер, тъмен панталон и зимни обувки.
Веднага осъзна, че бе не по-малко опасен от онзи, който бе преобърнал живота й в съдбовната нощ, но поради някаква странна причина сега не се чувстваше изплашена. Невидимата енергия, която той излъчваше, накара косъмчетата на тила й да настръхнат, но това не я притесни, по-скоро й подейства възбуждащо. Изпита някакво смущаващо нетърпение. Търсеше дума, с която да опише непознатото състояние, в което се намираше. Мозъкът й веднага подсказа думата. Тя тръпнеше от непознато вълнение.
— Рейна Талънтайър.
Той изрече името й така, сякаш констатираше факт, а не задаваше въпрос, сякаш по някакъв начин я бе познал, което бе невъзможно, защото тя бе абсолютно сигурна, че никога преди не са се срещали. Щеше да си спомня, ако го беше виждала. Не би могла да го забрави, нито него, нито ниския, плътен и наелектризиращ глас. Това бе глас, който можеше да подмами една жена в леглото или да предизвика мъж на дуел на зазоряване. Нова тръпка от възбуда премина през тялото й. Рейна направи крачка назад, за да си осигури дистанцията, която щеше да й позволи да се съвземе.
— Аз съм Рейна Талънтайър.
— Закъри Джоунс. Наричайте ме Зак и нека да си говорим на ти. Дошъл съм да сключим сделка.
Така, явно току-що бе паднала в дупката на заека.
— Каква сделка? — успя да попита.
— Имам нужда от твоята помощ. — Той вдигна един голям жълт плик. — В замяна ще ти дам това.
Тя погледна плика.
— Какво има вътре?
Той се усмихна с бавната самоуверена усмивка на човек, който е сигурен, че държи най-силните карти.
— Липсващите парчета от семейната история. В този плик е твоето наследство, всичко, което си загубила, когато баща ти е бил изхвърлен от обществото „Аркейн“.
— Не разбирам.
— Съвсем просто е. Аз съм човекът, който знае отговорите на въпросите, които са те мъчили през всичките тези години.
6.
Както обикновено, стратегията, която беше избрал, представляваше синтез от хладна пресметливост и интуитивни прозрения за опонента му. Разчиташе на това, което знаеше, и на това, което можеше да долови с паранормалните си сетива. Веднага щом дочете материалите, които Фалън Джоунс му беше изпратил, вече знаеше как трябва да подходи към случая „Рейна Талънтайър“. Много малко хора можеха да устоят на изкушението да научат тайните на миналото си.
Откриването на слабостите на определен човек и предвиждането на евентуалните му ходове бе част от таланта на Зак. Не се гордееше особено с това, което можеше, но то бе нещо, което правеше много добре. През повечето време.
Това, което не беше успял да предвиди, бе собствената си реакция спрямо Рейна. Енергия заливаше тялото му, бушуваше в кръвта му и предизвикваше непознати усещания. Не можеше да откъсне поглед от прекрасните й очи. Гласът й, звучен и мек, действаше на слуха му като зов на морска сирена. Той усещаше силата й. Това го привличаше също като уханието й и смътното усещане за предизвикателство, което се излъчваше от нея.
Цял живот беше чакал да срещне жена, която да му въздейства по този начин. Собствената му интуиция, оценена с десета степен по скалата на Джоунс, го предупреждаваше, че това я прави потенциално най-опасната жена, която някога бе срещал. И най-съблазнителната.