— Не се тревожи, когато чуеш историята, ще пожелаеш да ми сътрудничиш в разследването.
— Посочи ми една причина, поради която да поискам да помогна на човек от „Джоунс и Джоунс“.
— Само една? — Той сви рамене. — Разследването ми е свързано с историята на твоето семейство. Това стига ли ти?
— Какво?
— Мисля, че в някои отношения двамата с теб си приличаме. Най-вече в стремежа да контролираме събитията. Харесва ти да държиш живота си под контрол и знаеш как да го правиш. Мога да ти гарантирам, че единственият начин да упражниш някакъв контрол над тази ситуация е, като сътрудничиш на разследването. Умна си и бързо ще го разбереш. А щом го разбереш, ставаме екип.
— Ти разследваш историята на семейството ми? — Чувстваше се напълно озадачена. И слисана.
— Косвено. — Зак хвърли поглед към часовника на ръката си. — Ще ти обясня всичко, докато вечеряме, стига да намерим някое тихо местенце, където да можем да поговорим.
— Не съм гладна.
— Използването на талант с десета степен по скалата на Джоунс се отразява изтощително на организма. След като съм упражнявал екстрасензорните си способности, аз винаги съм гладен.
Рейна внезапно осъзна, че умира от глад.
— Не мисля, че вечерята е добра идея — каза тя.
— Това показва колко се заблуждаваш. Вечерята е една от най-добрите идеи за днес.
Нямаше смисъл да спорят. След като беше споменал, че разследването е свързано с историята на семейството й, тя нямаше търпение да чуе останалото. Освен това беше гладна.
— Приеми вечерята с мен като нещо полезно за здравето ти — предложи Зак.
— Не съм убедена в това.
— Не ми казвай, че нямаш нужда от чаша червено вино.
Тя се замисли.
— Знаеш ли, прав си. Определено е полезно за здравето ми, току-виж съм се озовала в спешното отделение.
— Да вървим.
С измамно непринудено движение той се изправи от стола, взе плика от ниската масичка и тръгна към вратата. Не погледна назад към нея. Сигурен беше, че няма да устои на изкушението да узнае отговорите на въпросите, които си бе задавала цял живот.
Поради някаква странна причина тя едва не се разсмя на глас.
— По дяволите — каза вместо това и се изправи. — Много те бива.
Зак свали дългия й черен шлифер от закачалката и й помогна да го облече.
— Знам. Това е дарба.
Слязоха във фоайето. На рецепцията Бъртън Росър вдигна глава от списанието, което четеше. Бъртън бе странен и неописуем образ според Рейна. Дори възрастта му бе трудна за определяне. Предполагаше, че наближава четирийсетте, но можеше да е и много по-стар или млад. Беше слаб, с мръсна руса коса и очи, които нито за миг не спираха на едно място. Вечно неспокоен, той току се озърташе през рамо. Рейна се питаше кой и защо може да го преследва.
— Добре че се обадихте и си резервирахте стая предварително — измърмори той на Зак. — Изведнъж всичко се напълни.
Зак погледна малкия паркинг. Рейна проследи погледа му и видя редица от новинарски микробуси.
— Не им трябваше много време да се появят — каза Зак.
— Да, те заеха останалите стаи — кимна Бъртън. — Когато се появиха и ченгетата от Сиатъл и Портланд, всичко беше пълно. — Това стечение на обстоятелствата видимо го облекчаваше. — Наложи се да ги пратя в мотела.
Зак кимна, подхвана лакътя на Рейна и я насочи към вратата.
Бъртън изгледа Рейна настойчиво.
— Чух, че вие с Дъг Спайсър сте открили онова момиче в мазето в къщата на вещицата.
Рейна се закова на място и рязко се обърна. Полите на дългия шлифер се развяха около високите й ботуши.
Не каза нищо, само изгледа Бъртън продължително. Той се изчерви и примигна бързо няколко пъти.
— И-и-и… имах предвид в мазето на къщата на леля ви — заекна мъжът.
Тя не реагира. Когато се завъртя на пети, видя Зак, който беше отворил вратата. В очите му проблясваха смях и искрено възхищение.
— И теб си те бива — каза той тихо, докато минаваше покрай него. — По дяволите, май не мога да устоя на жена, която може да закове човек с един поглед.
9.
Тя държеше чадъра достатъчно високо, за да предпази и двама им от проливния дъжд. Влажният и студен нощен въздух подейства освежаващо на всичките й сетива. Чувстваше се невероятно жизнена, пълна с енергия и умопомрачително гладна. Знаеше, че причината за това опияняващо усещане е мъжът, който крачеше до нея. Сякаш я беше привлякъл в невидимо енергийно поле.
Без да изричат и дума, двамата едновременно се отправиха към неоновите светлини на близкия ресторант. Пикап и ван профучаха по тесния двулентов път, който беше основната пътна артерия на градчето.
Шелбивил беше стар град с дървени къщи като повечето градчета, разположени в гористите подножия на планината. Единствената дърворезница, осигурявала поминъка на няколко поколения граждани на Шелбивил, бе затворена преди години. В отчаян опит за оцеляване местните жители се бяха опитали да преобразят града с надеждата да привлекат туристи, скиори или хора от големите градове, които си търсят тихо убежище за уикендите. Усилията им се бяха увенчали с частичен успех. В разстояние от три пресечки между пансиона и ресторанта имаше хубави магазинчета и галерии. Но отвъд тази витрина се виждаше износеният скелет на обречения град.