Погледна към пода, търсейки отпечатъци от стъпки. Дори и да имаше такива, те не се забелязваха. Плътният слой прах, който покриваше всичко, изглеждаше циментово сив на светлината на слабата крушка. Дълбоките сенки между купчините кашони скриваха голяма част от пода.
Рейна пристъпи напред, докосвайки предметите по пътя си със същата предпазливост, с която би допряла гореща печка. Натрупаната енергия по старинната тоалетка я накара да се присвие от болка.
Огледа се и осъзна, че върви по тясна пътека, която се виеше в джунглата от кашони и сандъци. Пътеката водеше към затворената врата на стар дървен шкаф. На масивната му врата висеше тежък катинар.
Съвсем нов, лъскав катинар.
Още преди да го докосне, вече знаеше, че катинарът вони на извратения тип, който бе идвал тук.
Закова се на половин крачка от шкафа, затаи дъх и протегна ръка. Едва докосна с пръст катинара, и шокът я разтърси цялата.
Гори, вещице, гори.
Пое въздух дълбоко.
— По дяволите!
— Госпожице Талънтайър? — Сега вече Дъг звучеше искрено разтревожен. — Какво става? Всичко наред ли е?
Чу стъпките му по стълбите. Очевидно приглушеният вик от болка и изненада бе събудил у него някакъв спящ мъжки инстинкт да се втурне да я спасява. По-добре късно, отколкото никога.
— Аз съм добре, но тук долу има нещо, което изобщо не е наред. — Тя потърси мобилния си телефон в чантата. — Ще се обадя на 911.
— Не разбирам. — Дъг се закова на последното стъпало, стиснал куфарчето си. Той се огледа и най-после я забеляза. — Защо, за бога, търсите полицията?
— Защото в това мазе е било извършено престъпление.
Операторът в централата на 911 се обади, преди Дъг да се опомни от шока.
— Пожарна или полиция? — попита жената кратко.
— Полиция — отвърна Рейна, мобилизирайки цялата си самоувереност, за да прозвучи гласът й достатъчно убедително пред телефонистката. — Намирам се на „Кресънт Лейн“ номер четиринайсет, къщата на Талънтайър. Кажете на хората, които ще отговорят на повикването, да носят инструмент за рязане на катинари. По-бързо.
Жената отказа да бъде пришпорвана.
— Какъв е проблемът, госпожо?
— Току-що открих труп.
Рейна затвори, преди жената да успее да зададе друг въпрос. Щом прекъсна връзката, осъзна, че Дъг още стои на последното стъпало. Лицето му се губеше отчасти в сенките, но Рейна беше почти сигурна, че е, зяпнал от изненада. Клетият човек очевидно започваше да осъзнава защо местните агенти не искаха да се ангажират с продажбата на къщата на Талънтайър. Вероятно бе чул слуховете за леля й Вела и вече си задаваше въпроса дали лудостта не се предава по наследство. Напълно основателен въпрос впрочем.
Дъг се прокашля:
— Сигурна ли сте, че сте добре, госпожице Талънтайър?
Тя му отправи усмивката, която пазеше за такива случаи. Специалната усмивка, която според асистентката й Пандора означаваше недвусмислено „Да ти го начукам“.
— Не, но това не е нещо ново — отвърна Рейна учтиво.
Полицаят се казваше Боб Фултън. Държеше се строго и безцеремонно като бивш военен, какъвто действително беше. Слезе в мазето с голям фенер и зловеща на вид резачка.
— Къде е трупът? — попита той делово като човек, който постоянно си има работа с мъртъвци.
— Не съм абсолютно сигурна, че има труп — призна Рейна. — Но мисля, че няма да е зле да проверите този заключен шкаф.
Изгледа я с изражение, което й беше до болка познато. Погледът му говореше: „Всички тук са заподозрени до доказване на противното“. Брадли придобиваше същото характерно изражение, когато работеше по някой случай.
— Вие коя сте? — попита Фултън.
— Рейна Талънтайър.
— Роднина ли сте на лудата госпожа… ммм, Талънтайър?
— Нейна племенница.
— Може ли да попитам какво правите тук?
— Аз наследих тази къща — отвърна Рейна хладно. Той беше нарекъл леля й Вела „лудата госпожа“. Това означаваше, че няма нужда да се държи любезно с него.
Ясно долавяйки нарастващото напрежение в атмосферата, Дъг пристъпи напред.
— Дъг Спайсър, полицай Фултън. От „Спайсър Пропъртис“. Мисля, че не се познаваме. Аз дойдох с госпожица Талънтайър тук днес, за да се договорим да поема продажбата на имота.
Фултън кимна.
— Чух, че Вела Талънтайър е починала. Моите съболезнования, госпожо.
— Благодаря — кимна Рейна. — В този шкаф…
Той огледа катинара, после хвърли подозрителен поглед към Рейна.
— Какво ви кара да мислите, че вътре има труп?
Тя скръсти ръце на гърдите си и премина в защита.
Знаеше, че трудното тепърва предстои. Липсваше й Брадли, който до неотдавна я предпазваше от подигравки и недоверие.