— Защо всеки път, когато говориш с Фалън Джоунс, звучиш така, сякаш ти даваш заповедите?
Зак се усмихна.
— Така се получава по-добре.
— Защо?
— Сигурно защото ме бива да раздавам заповеди. Но, никога не съм можел да ги изпълнявам.
44.
Кашонът с вещите, които бяха съпровождали Вела Талънтайър през последната година от живота й, бе тъжно малък. Зак го намери в дрешника на горния етаж редом с един статив. Свали го долу, след което го натовари на задната седалка на колата. Върна се в къщата, за да вземе Рейна и нов пакет замразени зеленчуци. Този път беше грах.
Зак я настани на седалката и я препаса с предпазния колан. Веднага след това Рейна се обърна и погледна малкия кашон.
— В стаята й нямаше много място — промълви тъжно тя. — Занесох само най-важните неща. Останалите са в къщата в Шелбивил. — Рейна се облегна назад и въздъхна тихо.
Зак се пресегна и докосна коляното й.
— Как е глезенът ти?
— По-добре, благодаря. Замразените зеленчуци помагат.
— Не ми разказа как точно стана.
— Случайно. В коридора пред тоалетните беше много тъмно. Някой пушеше нещо странно, скрит зад една завеса. Димът разстрои сетивата ми. Загубих равновесие и паднах. Повлякох и завесата от стената със себе си. Беше много неловко.
Ледена тръпка премина през тялото му като смущаващо ехо от студа, който го връхлетя в мига, след като паркира пред „Кафе Ноар“. Никога нямаше да забрави онова усещане. Никога преди не бе изпитвал нищо подобно. Експертите можеха да си гледат работата. Дълбоко в себе си той бе сигурен, че Рейна е в беда.
А тя просто се бе подхлъзнала и бе навехнала глезена си. Не е била заплашена от някаква сериозна опасност. Защо тогава реагираше толкова бурно?
— Разкажи ми за дима.
Тя го погледна изненадано, което му подсказа, че тонът му е прозвучал малко остро.
— Защо? — попита тя. — Какво не е наред?
— Не знам — отвърна той. — Нищо, най-вероятно. Просто съм любопитен.
— Нямам представа какво беше това.
— Марихуана?
— Не, нещо друго. По-скоро нещо като тамян. Имаше някакъв билков елемент, който не можах да разпозная. Не съм експерт.
— Познаваш ли човека, който пушеше дрогата?
— Не го видях. — Рейна замълча за момент. — Може да е била жена.
— Значи не видя човека?
— В коридора пред тоалетните беше много тъмно. Той се криеше между завесата и стената. Изчезна, когато аз се проснах на пода и смъкнах завесата върху себе си.
Зак усети как призрачни пръсти се спускат по тила му.
— Криел се е зад завесата? — повтори той, като се насили да говори спокойно.
— Сигурно се е страхувал да не го пипнат с дрога. Заведението има добра репутация в града. Пандора казва, че ченгетата провеждат акции от време на време.
— Хайде да изясним нещата. Не си видяла човека, който пушел, скрит зад завесата, и само си вдишала дима, но това е разстроило паранормалните ти сетива?
— Ами, да, в общи линии това беше.
— По дяволите!
— Което ми напомня нещо — обяви тя със сериозен тон. — Трябва да ти благодаря, че ме предупреди за непредсказуемото действие на наркотиците върху хората със силни паранормални способности. Тази информация ми помогна да не превъртя от ужас, когато осъзнах, че под въздействието на дима губя контрол над гласовете в главата си.
— По дяволите!
— Вече го каза.
Той подкара по-бързо.
— Зак?
— Да?
— Мислиш, че имаме нов проблем, нали?
— Точно това си мисля, да.
Той крачеше из дневната, залепил телефона за ухото си, и разговаряше с вечно раздразнения Фалън.
— Искам да изпратиш някой в Ориана възможно най-бързо. За предпочитане ловец.