Затвори вратата и застана мълчалив в средата на чистата и подредена кухня на Мичъл, обмисляйки нещата. Всичките му сетива крещяха, че лекарството трябва да е някъде в апартамента.
Върна се в дневната и се ослуша напрегнато. Нищо. После мина по коридора и отвори вратата на килера. Вътре имаше пералня и сушилня. Най-после го чу: острото бръмчене на миниатюрен хладилник, от тези, които се използват в офисите.
Хладилникът беше в ъгъла, включен в контакт на стената. Когато докосна дръжката му, ново видение изплува в съзнанието му, достатъчно силно, че да проникне през ръкавицата. Отвори вратата и видя малкото шишенце без етикет. Вътре имаше остатъци от бистра течност.
Брадли пъхна ключа в ключалката на входната врата. Влезе в антрето и погледна малкия бял панел на алармената система. Беше изключена. Това не беше добре. Той бе сигурен, че я е включил, преди да излезе от апартамента си. Проклетото нещо пак се беше повредило. Някой ден трябваше да намери време да я ремонтира.
Потупа няколко пъти панела с бутоните. Лампичките не светнаха. Посегна да го потупа още веднъж и в същия момент усети нечие присъствие зад себе си.
Обърна се и веднага посегна към пистолета под сакото си. Но Зак Джоунс вече държеше своя, насочен срещу него.
— Човек с твоята професия трябва да има по-добра охранителна система — каза Зак.
— Какво, по дяволите, търсиш тук?
Зак вдигна малко стъклено шишенце.
— Мисля, че трябва да си поговорим.
49.
Джоан Ескот паркира спортния си мерцедес на забраненото за паркиране място точно пред „Инкогнито“ минути преди да удари дванайсет часа и се втурна в магазина. Калвин я огледа оценяващо с инстинкта на ловец.
— Нов служител ли имаш? — попита тя, повдигайки вежди с нескрит интерес.
— Това е господин Харп — каза Рейна, преди Калвин да успее да реагира. — Той е дизайнер на костюми на свободна практика. Донесе ми някои скици.
Интересът на Джоан веднага замря.
— О, значи сигурно е гей.
Калвин й отправи лъчезарна усмивка. Рейна се прокашля.
— Калвин, това е Джоан Ескот, кмет на града.
Калвин кимна любезно.
— Ваша чест.
— В Ориана ли живеете? — попита Джоан ведро.
— Не, госпожо, не съм от града.
— Ясно. — След като се увери, че Калвин не е потенциален гласоподавател, Джоан се обърна към Рейна: — Разполагам само с петнайсет минути за пробата — съобщи тя, поглеждайки инкрустирания с диаманти часовник. — Имам среща със стилиста си в дванайсет и четирийсет и пет. Не смея да закъснявам. Роджър е избухлив, а трябва да изглеждам добре на благотворителната вечеря.
— Костюмът ви е готов — каза Рейна. Тя дръпна червената кадифена завеса. — Пробата няма да ви отнеме много време.
Джоан хвърли един последен поглед на Калвин, после пусна с въздишка слънчевите си очила в голямата дамска чанта и последва Рейна.
Калвин стана от стола привидно небрежно и тръгна след тях. Опря гръб на стената до завесата, скръстил ръце.
Рейна донесе костюма на Клеопатра иззад една дълга редица костюми и го извади от найлоновия плик.
— Повдигнахме подгъва с още пет сантиметра и стеснихме бюстието — съобщи тя.
Джоан гледаше готовата рокля със задоволство.
— Изглежда фантастично!
Тя бръкна в чантата си. Рейна предположи, че Джоан ще извади друг чифт очила, но вместо това в ръката й се появи млечнобяло бурканче.
Калвин се раздвижи толкова бързо, че Рейна дори не осъзна, че е минал зад завесата, докато не видя, че стиска китката на Джоан.
Но Джоан, спокойна и невъзмутима, вече беше изпуснала бурканчето. То се разби на пода. Блъвна бял пушек и започна да изпълва стаята.
Ръчна граната, помисли си Рейна. Ще умрем.
Тя инстинктивно се хвърли на пода зад една редица закачалки в очакване на неизбежната експлозия и летящи парчета метал. Знаеше, че няма къде да се скрие.
Но не последва експлозия. Не се разлетяха метални късове. Само хладен бял дим. Изпълваше стаята с познат билков аромат.
Джоан се взираше изумено в дима.
— Какво става? — попита тя.
После се строполи на пода в безсъзнание.
Река от гласове се надигнаха от тресавището на кошмарите в главата на Рейна. Познатите писъци на ярост, агония, паника връхлетяха сетивата й.
— Залегни — извика тя на Калвин.
Той я чу, но не изпълни заповедта й. Вместо това протегна крак и изрита димящите остатъци под редицата със закачалки. После се отдръпна към вратата, търсейки телефона си.
Но беше прекалено късно. Той беше стоял точно над източника на дима. Рейна знаеше, че е поел най-голяма доза от отровата. Беше удивително, че още се крепи на крака. Не знаеше какъв ефект може да има дрогата върху ловец, чиито сетива са били фронтално атакувани.