Вин затвори очи и разпали бронз, обезпокоена, че Наблюдателят — или някой друг аломант — може да е наблизо и да подготвя атака веднага след неуспеха на тазвечерната. Повечето Мъглородни смятаха бронза за относително безполезен метал, тъй като лесно се неутрализираше, и прикриваха своята аломантия, а и опазваха чувствата си от намеса чрез цинк или месинг, с помощта на мед. По тази причина горяха мед почти непрестанно.
И въпреки това… Вин владееше способността да прониква през Медните облаци.
Медният облак не е нещо, което може да се види. Той е много по-неопределен. Зона застинал въздух, в която аломантите могат да горят своите метали, без да се безпокоят, че някой, разпалил бронз, ще ги засече. Но Вин можеше да разкрива аломанти дори когато се криеха зад Меден облак. Все още не знаеше как го постига. Дори Келсайър, най-могъщият аломант, когото бе познавала, не беше в състояние да прониква през Медните облаци.
Ала тази вечер не долавяше нищо.
Въздъхна и отвори очи.
Странната й сила я смущаваше, макар да не беше нещо уникално. Марш бе потвърдил, че Стоманените инквизитори могат да проникват през Медни облаци, и тя бе сигурна, че лорд Владетеля също е можел да го прави. Но… защо тя? Защо тъкмо тя — едно момиче с едва двегодишен опит като Мъглородна — притежаваше същата способност?
Имаше и още. Тя все още си спомняше ясно сутринта, когато се сражава с лорд Владетеля. Тогава се случи нещо, което не бе разказвала на никого — донякъде защото се страхуваше, съвсем мъничко, че слуховете и легендите за нея може да се окажат верни. По някакъв начин тя бе привлякла мъглите, беше използвала тях, а не метали, за да подсили аломантията си.
И само благодарение на тази сила — силата на мъглите — бе успяла накрая да победи лорд Владетеля. Предпочиташе да смята, че просто е извадила късмет. Но… имаше нещо странно в онази нощ, нещо, което бе направила. Нещо, което не би трябвало да може да прави и което оттогава не бе съумяла да повтори.
Поклати глава. Толкова много неща не знаеше, и не само за аломантията. Заедно с останалите съветници на Елънд полагаше максимални усилия да събере всякакви полезни сведения по въпроса, но без помощта на Келсайър бяха като слепци. Планове, успешни начинания и дори крайни цели бяха като сенчести фигури в мъглата, безформени и неясни.
„Не биваше да ни изоставяш, Кел — помисли тя. — Ти спаси света — но трябваше да го направиш, без да умираш“. Келсайър, Оцелелия от Хатсин, човекът, замислил и осъществил събарянето на Последната империя. Вин не само го бе познавала, но бе станала негова ученичка. Той беше легенда и герой. Но освен това и съвсем обикновен човек. Със своите грешки. И ето, че сега скаа го боготворяха и стоварваха вината за неуспехите върху Елънд и останалите.
Последната мисъл я изпълни с огорчение. Но това се случваше често, когато мислеше за Келсайър. Може би защото по някакъв начин я бе изоставил или пък — също като самата нея — не бе успял да защити докрай своята репутация.
Вин въздъхна, затвори очи и разпали още малко бронз. Среднощното сражение оказваше своето влияние и тя не беше сигурна дали ще издържи последните няколко часа от обиколката. Във всеки случай нямаше да е никак лесно да остане нащрек…
Усети нещо.
Отвори очи и разпали калай. Завъртя се и се прилепи към покрива, за да скрие силуета си. Там имаше някой, който също гореше метали. Долавяше слаби бронзови пулсации — като далечен тътен на барабани. Приглушени заради Медния облак. Човекът — който и да бе той — смяташе, че медта го крие.
Само двама души знаеха за странната способност на Вин — Марш и Елънд.
Вин се промъкна напред по медния обков на покрива. Опита се да определи посоката, от която идваха пулсациите. В тях имаше нещо странно. Не можеше да познае металите, които гореше непознатият. Дали това бе бързото, ясно туптене на пютриум? Или ритъмът на желязото? Пулсациите бяха смътни, като вълни в гъста кал.
Зараждаха се някъде съвсем наблизо… на покрива…
Точно пред нея.
Вин замръзна. Нощният вятър раздуха леко мъглите пред нея. Къде беше аломантът? Сетивата й спореха помежду си, бронзът твърдеше, че е точно пред нея, но очите отказваха да го потвърдят.
Тя огледа внимателно тъмните мъгли, за всеки случай вдигна глава и нагоре. „За първи път бронзът ме подвежда…“ — помисли и се намръщи.
И тогава го забеляза.
Не беше нещо в мъглата, а от мъглата. Фигурата стоеше на няколко крачки от нея, но не беше трудно да я пропусне, тъй като очертанията й едва се долавяха в мътилката. Вин зяпна от изненада и отстъпи назад.