Фигурата остана на мястото си. Вин не различаваше сред кълбящите се мъгли почти никакви подробности, само тези смътни очертания. Ако не беше известното постоянство на формата, със сигурност щеше да я подмине.
Но фигурата стоеше неподвижно. Всяко ново полюшване на мъглата прибавяше пореден щрих към тялото — слабо, почти крехко, с издължена глава. Несъмнено беше човек, но не бе така материален като Наблюдателя. Нещо в целия му вид не беше наред.
Фигурата пристъпи напред.
Вин реагира инстинктивно: хвърли шепа монети и ги Тласна във въздуха. Металните късчета се стрелнаха в мъглата и преминаха право през сенчестата фигура.
Тя постоя там още малко. После се разпадна, разтвори се сред мъгливите къдели.
Елънд с облекчение дописа последното изречение, макар да си даваше сметка, че ще се наложи да прегледа отново цялото предложение. Но въпреки това изпитваше гордост. Смяташе, че най-сетне е открил аргумент, с който да убеди Събора, че не бива да се предават на Страф.
Погледна купчината документи на бюрото. Най-отгоре бе поставен жълт плик, запечатан с кървавочервен восък. Печатът бе строшен. Писмото вътре беше кратко. Елънд го помнеше почти дословно.
Синко,
Надявам се, че си се погрижил добре за интересите на Венчър в Лутадел. Взех под властта си цялата Централна област и скоро ще се върна в нашата Цитадела в Лутадел. Тогава ще получиш възможност да ми предадеш управлението на града.
От всички тирани, жадуващи за престола на Последната империя след смъртта на лорд Владетеля, Страф беше най-опасният. Елънд го знаеше от личен опит. Баща му беше чистокръвен имперски благородник: за него животът беше надпревара, в която наградата е най-силната власт. Владееше отлично тази игра и бе извел Къща Венчър сред най-влиятелните фамилии в града.
Бащата на Елънд не виждаше в смъртта на лорд Владетеля нито трагедия, нито победа — за него тя бе само една подходяща възможност. Фактът, че на престола се бе възкачил слабоволевият му син, навярно само будеше в него веселие.
Елънд поклати глава и се върна към своята реч. „Ще я прегледам само още веднъж и ще ида да подремна. Само още…“
Загърната в наметало фигура скочи от прозореца и стъпи тихо зад него.
Елънд повдигна вежди и се обърна.
— Вин, оставих вратата на балкона отворена, защото предположих, че ще влезеш през нея.
— Зная — отвърна Вин и мина през стаята с нечовешка аломантична бързина. Провери под леглото, отиде до гардероба и го отвори. Отскочи назад рязко и напрегнато като изплашено животно, но изглежда, не откри там нищо обезпокояващо и отиде да претърси останалите стаи.
Елънд я наблюдаваше с обожание. Трябваше му известно време, за да свикне със странното й поведение. Подиграваше й се, че е параноична, а тя се оправдаваше, че е просто предпазлива. Въпреки това почти всеки път, когато влизаше в стаята, извършваше обстоен преглед. Елънд често я улавяше да оглежда за други скрити места.
Най-разтревожена изглеждаше тогава, когато на пръв поглед нямаше причини да се тревожи. Но Елънд постепенно бе открил, че под външната обвивка се крие сложен характер. Беше се влюбил в нежната, обичлива Вин, преди да опознае тази невротична, потайна нейна страна. Мъглородна. Все още му беше трудно да свикне с мисълта, че става въпрос за един и същи човек.
Вин затвори вратата, спря и го погледна с големите си черни очи. Елънд неволно се усмихна. Въпреки странностите й — или по-скоро заради тях — той обичаше тази жена с решителен поглед и причудлив темперамент. Не беше като никоя от жените, които бе познавал. Беше семпла, тиха, честна и същевременно красива и духовита посвоему.
Но понякога тя го плашеше.
— Вин? — попита той и се надигна. — Какво има?
— Да си забелязал нещо странно тази нощ?
Елънд се поколеба, после се усмихна.
— Освен теб ли?
Тя се намръщи и закрачи из стаята. Елънд наблюдаваше дребното й тяло, облечено в черни панталони и мъжка риза, гледаше как краищата на мъглопелерината се полюшват. Беше си сложила качулката — както винаги — и пристъпваше с енергичната походка на аломант, разпалил пютриум.
„Съсредоточи се! — рече си той. — Поддаваш се на умората“.
— Вин? Какво е станало?
Тя погледна към балкона.
— Онзи Мъглороден, Наблюдателят, пак е в града.
— Сигурна ли си?
Вин кимна и каза:
— Но… не мисля, че тази нощ ще се опита да дойде при теб.
Елънд се намръщи. Вратите на балкона все още бяха отворени и през тях проникваха мъгливи повлекла, които се разтваряха над пода. А зад вратите цареше… мрак. Хаос.
„Това е само мъгла — припомни си той. — Водни изпарения. Нищо, от което да се страхувам“.