— Какво те кара да мислиш, че Мъглородният няма да дойде при мен?
Вин повдигна рамене.
— Просто мисля нещо.
Често се изразяваше така неясно. Бе израсла на улицата и се доверяваше на инстинктите си. Странно, но така постъпваше и Елънд. Той я огледа и долови в позата й неувереност. Нещо друго я бе обезпокоило тази нощ. Опита се да улови погледа й, но тя отклони очи.
— Какво има? — повтори той.
— Видях… нещо друго — отвърна тя. — Или помислих, че съм видяла. Нещо в мъглата, като човек, оформен от облаци. Усещах аломантията му. Но после изчезна.
Елънд се намръщи замислено, пристъпи към нея и сложи ръце на раменете й.
— Вин, преуморяваш се. Не можеш цяла нощ да скиториш из града, а денем да си будна. Дори аломантите имат нужда от почивка.
Тя кимна мълчаливо. В обятията му не изглеждаше като могъщ войн, победил лорд Владетеля. Беше само безкрайно изтощена жена, опитваща се да е в крак със събитията — също като Елънд.
Опря глава на гърдите му. Той усещаше, че е напрегната. Сякаш някаква частица от нея очакваше да бъде нападната — нещо в нея, което не вярваше, че човек може да бъде докосван с любов, а не от гняв. Но това бързо изчезна. Елънд беше от малцината, които умееха да го постигнат. Когато го прегръщаше, Вин го правеше с отчаяние, граничещо с ужас. Въпреки могъществото и силата си тя си оставаше уязвима. Изглежда, се нуждаеше от Елънд. Поне в това той се чувстваше късметлия.
Не бяха обсъждали неговото предложение за женитба и отказа й, макар че Елънд често си спомняше този момент.
„Трудно е да разбереш жените — помисли той сега. — А аз трябваше да избера най-чудатата от тях“. Но не можеше да се оплаче. Тя го обичаше. Беше готов да преглътне странностите й.
Вин въздъхна, надигна се и той я целуна. Тя положи глава на рамото му.
— Имаме и друг проблем — рече след малко. — Снощи използвах последния атиум.
— При боя с убийците?
— Да.
— Какво пък, знаехме, че ще стане рано или късно. И без това запасите ни бяха ограничени.
— Запаси? — попита Вин. — Келсайър ни остави само шест топчета.
Елънд въздъхна и я притисна още по-силно. Новото правителство бе очаквало да наследи атиумните запаси на лорд Владетеля — предполагаше се, че в съкровищницата му ще има огромни количества. Келсайър бе разчитал кралството да сложи ръка на тези богатства — дори бе дал живота си за това. Но имаше проблем. Никой не можа да открие тези богатства. Намериха съвсем малко — зрънцата, използвани от лорд Владетеля за гривните, своеобразни ферохимични батерии, в които той бе съхранявал младостта си. Наложи се да продадат част от тях за издръжката на града и това, което остана, бе почти нищожно. Нямаше и следа от прокламираните купища. Но все някъде в града трябваше да се спотайват хиляди пъти повече топчета от тези в гривните.
— Ще трябва да се примирим с това — въздъхна Елънд.
— Ако те нападне Мъглороден, няма да мога да го убия.
— Само ако притежава атиум — посочи Елънд. — А той става все по-рядък. Съмнявам се другите крале да имат.
Келсайър бе разрушил Хатсинските ями, единственото място, където се добиваше атиум. Въпреки това, ако й се наложеше да се бие срещу някой, който е погълнал атиум…
„Не мисли за това — рече си той. — И продължавай да търсиш. Може би ще намерим някъде да се продава. Или ще открием скривалището на лорд Владетеля. Ако въобще съществува…“
Вин вдигна глава и прочете тревогата в очите му. Знаеше, че е стигнал до същите заключения като нея. Не можеха да направят нищо за момента, Вин бе пазила това зрънце до последния миг. Тя се освободи от прегръдката му и Елънд се върна при писалището. Неволно си помисли, че този атиум би могъл да им послужи и за други цели. Хората му все пак трябваше да ядат нещо през зимата.
„Но ако го бяхме продали, щяхме да дадем могъщо оръжие в ръцете на нашите врагове“. По-добре, че Вин го бе използвала.
Той се наведе над документа, а Вин надзърна над рамото му.
— Какво е това?
— Предложение, с което ще отложа гласуването в Събора, докато не приключа с преговорите.
— Пак ли? — Тя присви очи и се опита да разчете написаното.
— Съборът отказа предишното предложение.
Вин се намръщи.
— Защо просто не им заявиш, че трябва да го приемат? Ти си крал.
— Виждаш ли, тъкмо това се опитвам да им докажа. Вин, аз съм най-обикновен човек — може би мнението ми не е по-добро от техните. Ще е много по-добре, ако всички заедно открием решението.
Вин поклати глава.
— Това ще е проява на слабост. На беззъбие. Не бива да вярваш на другите.
— Не става въпрос за доверие, Вин. Говоря за това кое е правилно. Хиляда години се борехме срещу лорд Владетеля — каква ще е разликата, ако сега постъпвам като него?