Вин се наведе и го погледна в очите.
— Лорд Владетеля беше зъл човек. Ти си добър. Ето това е разликата.
Елънд се усмихна.
— Колко е просто, като го кажеш така, нали?
Вин кимна.
Елънд я притегли към себе си и я целуна.
— Е, тъй като някои от нас обичат да усложняват нещата, ще е добре да не ми се подиграваш. А сега престани да ми закриваш светлината и ме остави да работя.
Тя изсумтя, но се надигна и заобиколи писалището, като остави след себе си слабо ухание на парфюм. Елънд се намръщи. „Кога си е сложила?“ Често пропускаше подобни нейни спонтанни решения.
Парфюмът бе поредното противоречие при Вин. Отказваше да си слага, когато излиза сред мъглите, правеше го само заради него. Предпочиташе да остане незабелязана, но от друга страна, харесваше благоуханията — и му се сърдеше, когато не забелязваше, че използва някое ново. Беше подозрителна и параноична и същевременно вярваше безрезервно на другарите си. Излизаше в непрогледната нощ, където търсеше скришни местенца, но преди година, когато Елънд я виждаше по баловете, бе изглеждала съвсем естествено в рокля.
По някаква причина бе престанала да носи такива дрехи. Не му обясни защо.
Елънд поклати глава и се върна към текста. В сравнение с Вин политиката изглеждаше нещо съвсем простичко.
Вин опря ръце на бюрото, погледна го и се прозя.
— Трябва да си починеш — рече той и потопи перото в мастилницата.
Вин помисли малко и кимна. Свали си пелерината, заметна се с нея и се сви на килима до писалището.
— Нямах предвид тук, Вин — рече усмихнато Елънд.
— Навън се скита Мъглороден — отвърна тя уморено. — Няма да те оставя сам. — Загърна се с пелерината и Елънд зърна за миг болка на лицето й. Пазеше лявата си страна.
Почти никога не му разказваше с подробности за битките си. Не искаше да го безпокои. Не че така беше по-спокоен.
Елънд прогони страховете си и се съсредоточи върху работата. Почти беше приключил… още съвсем малко…
На вратата се почука.
Елънд вдигна глава ядосано. Кой беше този късен натрапник? След секунда през вратата надзърна Хам.
— Хам? — попита Елънд. — Не спиш ли?
— За съжаление… — рече Хам и влезе.
— Мардра ще те убие, че пак работиш до късно — подхвърли Елънд и остави перото. Колкото и да се оплакваше от странностите на Вин, тя поне споделяше нощните му навици.
Вместо отговор Хам само завъртя очи. Все още носеше обичайния си елек и панталони. Беше се съгласил да стане капитан на охраната на Елънд при едно условие: че никога няма да слага униформа. Вин отвори едно око, когато Хам доближи писалището, после отново се отпусна.
— И тъй — рече Елънд — На какво дължа честта за това късно посещение?
— Реших, че ще ти е интересно да узнаеш, че идентифицирахме убийците, които нападнаха Вин.
— Вероятно са хора, които познавам. — Повечето аломанти бяха благородници и той познаваше лично тези от свитата на Страф.
— Съмнявам се — рече Хам. — Оказаха се западняци.
Елънд се замисли и свъси вежди. Вин седна.
— Сигурен ли си?
Хам кимна.
— Което означава, че е малко вероятно да ги е пратил баща ти — освен ако не е наемал хора в град Фадрекс. Повечето бяха от Къщи Гардре и Коирад.
Елънд се облегна назад. Баща му се беше настанил в Ортьо, наследственото имение на Венчърови. Фадрекс бе почти ни другия край на империята, на няколко месеца път от Ортьо. Шансовете да е наел хора от Западните области бяха нищожни.
— Чували ли сте за Ашуедър Сет? — попита Хам. Сет беше от неколцината, провъзгласили се за крале в Западните провинции.
Вин се намръщи.
— Да не смяташ, че ги е пратил той? — попита Елънд.
— Да. Вероятно са чакали удобна възможност да се промъкнат в града и увеличеният поток бежанци през последните няколко дни им е я предоставил. Това означава, че появата им заедно с армията на Страф е просто съвпадение.
Елънд погледна Вин. Тя също го гледаше и по изражението й той позна, че все още не е напълно убедена, че това не е дело на Страф. Елънд, за разлика от нея, не беше толкова скептичен. Почти всички дребни тирани в областта вече си бяха опитали силите с него. Защо не и Сет?
„Това е заради атиума“ — помисли той ядосано. Не бяха открили съкровищницата на лорд Владетеля, но останалите продължаваха да подозират, че са сложили ръка на нея.
— Е, поне убийците не са пратени от баща ти — посочи Хам, вечният оптимист.
Елънд поклати глава.
— Хам, родството ни не би го спряло. Повярвай ми.
— Той ти е баща — рече Хам невярващо.
— Такива неща нямат значение за Страф. Не е пратил убийци, защото не смята, че си заслужавам. Ако издържим достатъчно дълго, ще прати.