„Вече хиляда години Пазителите събират и запаметяват сведения за изчезнали религии — помисли Сейзед. — Кой би си помислил, че когато лорд Владетеля напусне този свят, никой няма да се интересува от забравеното познание?“
Но въпреки всичко не можеше да им се сърди. Те бяха свикнали да се борят за насъщния, а сега този суров свят бе станал и непредсказуем. Бяха изтощени. Какво чудно, че не даваха пукната пара за една забравена религия?
— Елате — подкани ги Сейзед и тръгна към селото. — Има и други неща — практични неща, — на които мога да ви науча.
5.
И аз съм този, който предаде Аленди, защото знаех, че не бива да му се позволява да изпълни мисията си.
Вин виждаше съвсем ясно признаците на тревогата, която завладяваше града. Работници притичваха нервно, по пазарищата се усещаше всеобща притаена уплаха, като на приклещена в ъгъла мишка. Всички бяха изплашени и не знаеха какво да правят. Обречени от безизходното положение.
Мнозина бяха напуснали града през изминалата година — благородници, местещи се в провинциалните си имения, търговци, търсещи други възможности за препитание. И същевременно в града непрестанно прииждаха скаа. Бяха чули по някакъв начин за прокламацията за свобода, възвестена от Елънд, и бяха дошли, изпълнени с оптимизъм — или поне с толкова оптимизъм, колкото можеше да се пробуди в отрудените им, угнетени души.
И тъй, въпреки предсказанията, че Лутадел скоро ще падне, въпреки слуховете, че армията му е малобройна и слаба, хората бяха останали. И работеха. Живееха. Както винаги. Но пък скаа открай време живееха така, в несигурност.
Оживеният пазар й се стори странен. Тя излезе на улица Кентън, облечена с обичайните си панталони и широка риза, и си припомни времето отпреди Рухването. Тогава това бе тих уютен пристан за средната класа и място за луксозни шивашки работилници.
След като Елънд премахна ограниченията за скаа търговците, улица Кентън започна да се променя. Изпълни се с разноцветни сергии, навеси и колички с чадъри. За да се нагодят към вкусовете на новата си клиентела, състояща се от скаа работници, търговците бяха променили методите си. Докато преди стоката се излагаше на луксозни, добре подредени витрини, сега се чуваха кресливи възгласи, надавани от наети викачи, имаше дори фокусници, които се опитваха да привлекат вниманието на минувачите.
Обикновено Вин избягваше многолюдните улици, а днес положението бе по-тежко от обичайното. Пристигането на армията бе породило трескаво купуване и запасяване, хората бързаха да се подготвят за неизбежното. Атмосферата бе потисната. Имаше по-малко фокусници и музиканти, но пък повече крясъци. Елънд бе наредил да се барикадират всичките осем градски порти и вече никой не можеше да избяга. Вин се чудеше колцина от хората по улицата вече съжаляват за решението си да останат.
Вървеше със забързана походка, за да прикрие нервността си. От съвсем малка не обичаше уличните тълпи. Сигурно защото не беше никак лесно да следиш всички едновременно. Предпочиташе да се придържа към сенчестите ъгли, встрани от множеството, да се притаи и да изскочи само ако е видяла изпусната монета или захвърлен къшей хляб.
Сега беше различна. Опитваше се да крачи с изпънат гръб и се стараеше да не свежда поглед и да не се озърта за подходящо скривалище. Напоследък се справяше по-добре с това, но все пак тълпите й припомняха за отминалите времена. Събуждаха в нея една задрямала, но не и изчезнала част.
Сякаш в отговор на мислите й в тълпата се стрелнаха няколко хлапета, гонени от виковете на едър мъжага с престилка на пекар. В новия свят на Елънд все още имаше бедни дечица. Но сега, когато скаа бяха по-добре платени, улицата не изглеждаше тъй опасна за тях. Имаше повече джобове за претършуване, повече хора, които да отвличат вниманието на дюкянджиите, повече огризки, повече ръце, които да пускат милостиня на просяците.
Не беше лесно да си припомни детството сред всички тези промени. Децата от нейното време бяха тихи и смълчани и обикновено излизаха нощем да ровят боклуците. Само най-смелите дръзваха да посягат към кесии — за благородниците животът на скаа не струваше пукнат грош. Неведнъж като малка Вин бе виждала аристократи да убиват деца само защото са ги подразнили с нещо съвсем дребно.
Законите на Елънд не бяха премахнали бедността — нещо, което той толкова много искаше, — но поне бяха подобрили живота на уличните хлапета. Тъкмо за това — както и за много други неща — тя го обичаше.
В тълпата все още се срещаха благородници — хора, убедени от Елънд или от обстоятелствата, че парите им ще са на по-безопасно място зад градските стени. Изглеждаха отчаяни, слаби, примирили се с опасността. Вин проследи с поглед един от тях, заобиколен от цяла група стражи. Той дори не я погледна, дрехите я правеха да изглежда като всички останали на улицата. Нито една благородна дама не би се облякла като нея.