Проблемът беше, че Келсайър не бе оставил на последователите си верую. Едничката му цел беше да свали лорд Владетеля, донякъде да получи възмездие, донякъде да осигури наследство и — поне Вин се надяваше — да освободи скаа.
Но сега накъде? Тези хора чувстваха същото, което и тя. Изоставени на произвола, без пътеводна светлина.
Вин не можеше да бъде тази светлина.
— Аз не съм Келсайър — заяви тя и отстъпи още една крачка.
— Знаем — отвърна мъжът. — Ти си неговата наследничка. Той си отиде, но сега ти си Оцеляла.
— Моля ви. — Една жена пристъпи напред и протегна детето си към Вин. — Лейди Наследнице. Ако ръката, която порази лорд Владетеля, докосне детето ми…
Вин понечи да отстъпи, но откри, че зад нея са се събрали още хора. Жената се приближи още и Вин бе принудена да вдигне разтреперана ръка към челото на детето.
— Благодаря, лейди Наследнице. — Жената се поклони.
— Вие ще ни опазите, нали, лейди Наследнице? — попита един млад мъж: не по-възрастен от Елънд, с изцапано със сажди лице и открит поглед. — Жреците казаха, че ще спрете армията, дето е пред вратите, че няма да допуснете да влязат в града.
Това вече беше прекалено. Вин изломоти нещо, обърна се и си проправи път през тълпата. За щастие вярващите не я последваха.
Когато отново забави крачка, дишаше тежко, но не от изтощение. Влезе в една тясна уличка между две работилници и спря. През целия си живот се бе старала да е незабележима, потайна. Промяната не й понасяше.
Какво очакваха от нея тези хора? Наистина ли вярваха, че може сама да спре цяла армия? Това беше урок, който бе научила още в началото на обучението си — Мъглородните не са неуязвими. Би могла да убие един — десет щяха да я затруднят. Но цяла армия…
Направи опит да се овладее и си пое няколко пъти дълбоко дъх. После отново излезе на улицата. Беше съвсем близо до целта си — малка шатра, откъм която долиташе лай и скимтене.
Търговецът, който се навърташе край клетките и огражденията, беше мърляв, с рунтава коса само от едната страна на главата. Дясната. Вин поспря и го погледна, опита се да определи дали странната прическа се дължи на заболяване или рана, или е плод на собствените му предпочитания.
Щом я забеляза, мъжът се оживи, изтупа се от прахоляка и се приближи усмихнато. Държеше се сякаш нито е чувал, нито го е грижа за армията отвън.
— Ах, млада госпожице — поде той. — Кутренце ли искате? Имам няколко сладки калпазанчета, които не може да не ви харесат. Ето, нека ви покажа. Ще се съгласите, че не сте виждали по-мили създанийца.
Докато мъжът се навеждаше да улови едно кутре, Вин скръсти ръце и каза:
— Всъщност търся овчарка.
Търговецът вдигна глава.
— Овчарка, госпожице? Туй не е куче за момиче кат’ вас. Зли и лоши създания. Нека ви предложа едно пухче. Много мило куче, че и умно.
— Не — спря го Вин с рязък глас. — Искам овчарка.
Мъжът спря отново, изгледа я и се почеса по срамните части.
— Е, ще видя какво мога да направя…
И тръгна някъде зад шатрата. Вин зачака търпеливо, смръщила нос от тежката животинска миризма. След малко мъжът й доведе завързано на каишка куче. Беше съвсем малка овчарка — сладка, с покорни очички и явно кротък темперамент.
— Най-доброто от котилото — похвали го търговецът. — Чудесно другарче за едно младо момиче. И ще стане отличен ловец. Тези вълчаци имат по-остър нюх от дивите животни.
Вин посегна към кесията, но погледна кученцето в очите и спря. Изглеждаше така, сякаш й се усмихва.
— О, в името на лорд Владетеля! — възкликна тя, заобиколи търговеца и тръгна към ограденото място с големите кучета.
— Господарке? — подвикна объркано зад нея търговецът.
Вин огледа кучетата. В дъното забеляза едър сиво-чер екземпляр. Беше вързан с верига за един кол, гледаше я навъсено и от гърлото му се чуваше ниско ръмжене.
Вин го посочи.
— Колко искаш за онова отзад?
— За онова? — повтори търговецът. — Мила ми господарке, това е куче пазач, обучено. Нощем ги пускат в дворовете на благородниците. Ще нападне всеки, когото срещне! Не съм виждал по-зло създание!
— Идеално — каза Вин и извади няколко боксинга.
— Мила ми господарке, не мога да ви продам такова чудовище. Не е възможно. Ами че то тежи повече и от вас!
Вин кимна, дръпна вратата на кошарата и тръгна към кучето. Търговецът нададе предупредителен вик, но Вин не се спря. Кучето започна да лае като побесняло и се хвърли към нея.
„Прощавай“ — помисли Вин, разпали пютриум, наведе се, замахна светкавично и стовари юмрук върху косматата глава.
Животното млъкна, краката му се подгънаха и то тупна на земята. Търговецът стоеше до нея, зяпнал от почуда.
— Каишката — нареди Вин.