Двамата продължиха разговора си, а Вин се облегна на рамката на вратата и ги загледа. Изглеждаха дружелюбни, но това беше само привидно. И двамата бяха твърдо решени да създадат кралство от нов тип, дори ако това изискваше да се преструват, че се харесват. От време на време Доксон отваряше поредния тефтер и обясняваше разни неща за финанси и за находките си в селища по краищата на кралството.
Вин въздъхна и огледа стаята. През розовия витраж нахлуваше слънчева светлина и хвърляше ярки отблясъци по рафтовете и писалището. Дори след близо година Вин все още не беше свикнала с разкоша в двореца. Прозорецът — с изящно изработената рамка и оцветено стъкло — бе сам по себе си истинско произведение на изкуството. Но, изглежда, за благородниците не беше нищо особено, след като го бяха поставили от задната страна на цитаделата, в една малка стая, която сега Елънд използваше за свой кабинет.
Както следваше да се очаква, стаята бе натъпкана с книги. Рафтовете се издигаха от пода до тавана, но дори те не стигаха за постоянно растящата сбирка на Елънд. Вин не споделяше вкуса на Елънд за книгите. Повечето бяха по история и политика и обсъждаха теми, които вероятно бяха остарели като пожълтелите им страници. Немалко от тях доскоро бяха забранени от Стоманеното министерство, въпреки че съдържаха скучни разсъждения на отдавна умрели философи.
— Е, хубаво де — рече по някое време Доксон. — Ваше величество, трябва да свърша някои неща преди речта ви утре. Хам каза ли ви, че довечера ще има събрание, посветено на отбраната на града?
Елънд кимна.
— Стига да успея да разубедя Събора да не предава града на баща ми, ще трябва да измислим стратегия за действие с нашата армия. Утре вечер ще пратя някой при теб.
— Хубаво — кимна Доксон, смигна на Вин, надигна се и тръгна към вратата.
След като Докс излезе, Елънд въздъхна и се облегна в плюшеното кресло.
Вин се приближи до него.
— Той е добър човек, Елънд.
— О, зная. Но това не означава, че мога да го харесам.
— И е много мил — продължи Вин. — Жизнен, уравновесен, спокоен. Групата разчиташе на него. — Макар Доксон да не беше аломант, Келсайър го смяташе за своя дясна ръка.
— Той не ме приема, Вин — рече Елънд. — Трудно е… да се разбираш с човек, който те гледа по този начин.
Вдигна глава и й се усмихна. Жилетката му беше разкопчана, косата — несресана.
— Хъм… — рече замислено и я улови за ръката. — Много хубава риза. Червеното ти отива.
Вин завъртя очи, но му позволи да я притегли на коленете си и да я целуне. Целувката му беше страстна — вероятно търсеше в нея разтуха. Вин се притисна към него и почувства приятно успокоение. След няколко минути въздъхна, надигна се и се намести до него. Той завъртя креслото така, че да е огряно от слънцето.
После я огледа с усмивка.
— Сложила си… нов парфюм?
Вин изсумтя и намести глава на гърдите му.
— Това не е парфюм, Елънд. Мириша на куче.
— А, добре — рече Елънд. — Безпокоях се да не си си изгубила нюха. Та има ли някаква причина да миришеш на куче?
— Отидох на пазара и купих една овчарка. Дадох я на ОреСюр, за да я погълне за новото си тяло.
Елънд я погледна замислено.
— Брей, Вин! Идеята ти е гениална! Никой няма да заподозре, че кучето може да шпионира. Чудя се дали някой се е сещал за това досега…
— Все някой… — отвърна Вин. — Има резон, нали? Но който и да го е направил, е запазил тайната за себе си — припомни му Вин.
— Зная. Но те са невероятно лоялни — не съм чувал някой от тях да наруши Договора си. ОреСюр ще те пази. Страхувам се за теб, Вин. Питаш ме защо бодърствам до късно над документите? Не мога да заспя при мисълта, че си някъде отвън и се биеш — или по-лошо, че лежиш на улицата и умираш, защото няма кой да ти помогне.
— Понякога вземам и ОреСюр.
— Да — рече Елънд. — Но зная, че при всеки удобен случай го оставяш. Келсайър ти е осигурил услугите на невероятно ценен помощник. Не разбирам защо упорстваш да го избягваш.
Вин затвори очи.
— Елънд. Той изяде Келсайър.
— Е, и? — попита Елънд. — Келсайър вече е бил мъртъв. Пък и той сам му е заповядал.
Вин въздъхна и отвори очи.
— Елънд, аз просто… не мога да вярвам на тази… твар. На това чудовище.
— Зная. Откакто се помня, баща ми винаги държи по една кандра. Но ОреСюр е твой. Обещай ми, че ще го вземаш със себе си.
— Ох, добре. Но се съмнявам, че и на него ще му допадне тази идея. Двамата не се погаждахме още когато играеше Реноа, а аз — негова племенница.
Елънд сви рамене.
— Той ще спази Договора. Това е важното.
— Да, но не му е приятно. Кълна ти се, че понякога нарочно ме дразни.
Елънд я изгледа внимателно.