Вин сви рамене.
— Отначало идеята ми се струваше добра.
Елънд я погледна угрижено, но не каза нищо. Вместо това се обърна към Хам.
— Е, Хам, има ли нещо, заради което искаше да ни видиш?
— Нищо важно — отговори Хам. — Щях да питам Вин дали е във форма да се упражняваме. Закърнявам на тази военна служба, а тя има още какво да учи за боя с тояги.
— Разбира се — рече Вин. — Защо не?
— Ел, ти ще дойдеш ли? — попита Хам. — Да потренираш?
Елънд се разсмя.
— Срещу някой от вас двамата? Това ще накърни кралското ми достойнство.
Вин се намръщи.
— Наистина трябва да се упражняваш повече, Елънд. Дори не знаеш как се държи сабя, а с бастунчето се дуелираш ужасно!
— И защо ми е да се безпокоя? Нали ти ме пазиш?
— Невинаги ще сме до теб, Елънд. Щях да съм малко по-спокойна, ако знаех, че можеш да се защитаваш.
Той се усмихна, хвана я за ръката и я дръпна да се изправи.
— Ще го направя при първа възможност, обещавам. Но не и днес — имам толкова много неща на главата. Какво ще кажете обаче да дойда да ви погледам? Може да се науча и с гледане — което е по-добрият вариант, отколкото да ям пердах от едно момиче.
Вин въздъхна, но реши засега да изостави тази тема.
6.
Записвам всичко, като го гравирам на метална плоча, защото се боя. Боя се за себе си — да, признавам, че съм само човек. Ако Аленди се върне от Кладенеца на Възнесението, сигурен съм, че първата му цел ще е да ме убие. Той не е зъл човек, но е безпощаден. Навярно заради всичко, което е преживял.
Елънд стоеше до перилата на тренировъчната площадка. Частица от него жадуваше да иде там и да се упражнява с Вин и Хам. Но по-голямата част не виждаше смисъла в това.
„Всеки убиец, който пратят при мен, ще е аломант — помисли той. — И, десет години да тренирам, пак няма да мога да се справя с него“.
На площадката Хам замахна няколко пъти с тоягата, после кимна. Вин пристъпи към него, вдигнала своята тояга, която бе поне с една стъпка по-висока от нея. Докато ги наблюдаваше, Елънд не можеше да не забележи очевидното неравновесие в силите. Хам имаше яки мускули и солидното телосложение на професионален войник. Вин изглеждаше дори по-слаба от обикновено, облечена с плътно прилепнала риза и панталони, без наметало, което да прикрива тъничката й фигура.
Впечатлението бе подсилено от следващите думи на Хам:
— Ще се упражняваме с тояга, а не в Тласкане и Теглене. Няма да използваш друго освен пютриум, ясно? Вин кимна.
Така беше винаги, когато тренираха. Хам твърдеше, че няма друг заместител освен упражненията, колкото и да е могъщ един аломант. Позволяваше на Вин да използва пютриум, защото той увеличаваше силата и гъвкавостта й и подобряваше координацията й.
Тренировъчната площадка приличаше на вътрешен двор. Бе разположена зад една от казармите и бе заобиколена от навес. Елънд стоеше под навеса, чийто покрив засенчваше червеникавото слънце. Не само това, но и спираше сипещите се от небето сажди. Той опря ръце на перилата. Зад него войници сновяха насам-натам. Немалко спираха да погледат — двубоите на Хам и Вин винаги бяха интересни.
„Трябваше да довърша речта си — помисли Елънд. — А не да стоя тук и да зяпам как Вин се бие“.
Но… напрежението от последните дни си казваше своето и му беше все по-трудно да се съсредоточава. Имаше нужда от малко разсейване.
Точно затова дойде да погледа. Вин предпазливо тръгна напред, вдигнала тоягата с две ръце. Навремето видът й — само по риза и панталони — би му се сторил неподходящ за една млада дама, но постепенно бе свикнал. Балните рокли и тоалетите имаха своя чар, но Вин изглеждаше страхотно с тези семпли одежди. Личеше, че в тях се чувства удобно. Пък и му харесваше как й стои плътно прилепналият панталон.
Вин обикновено оставяше другите да нападнат първи и този ден не беше изключение. Тоягите се срещнаха с пукот и въпреки крехкия си вид Вин издържа на удара. След кратка размяна двамата отстъпиха и поеха в кръг.
— Залагам на момичето.
Елънд се обърна. Някой куцукаше под сянката на навеса към него. Клъбс. Спря до Елънд и тупна на перилата монета от десет боксинга. Елънд се усмихна на генерала и в отговор Клъбс му се озъби — което при него минаваше за усмивка. Като се изключи Доксон, Елънд се бе сприятелил с всички членове на групата. С Клъбс му беше най-трудно да свикне. Едрият мъж с лице на смачкана жаба винаги изглеждаше недоволен — усещане, което често подсилваше и тонът му.
Но той беше изкусен занаятчия, както и аломант. Беше Задимител, макар че напоследък не бе прибягвал до умението си. Вече близо година Клъбс заемаше поста генерал в армията на Елънд. Самият Елънд нямаше представа кога и къде Клъбс се е научил да командва войници, но очевидно притежаваше нужния опит. Вероятно го бе придобил там, където бе получил и раната на крака, заради която накуцваше.