Въпреки болката той забеляза, че Марш се навежда и взима нещо. Малка кесия. Беше паднала от пояса на Сейзед. Вътре имаше дребни метални предмети. Марш вероятно реши, че са пари.
— Съжалявам — повтори той, вдигна ръка и Тласна кесията към Сейзед.
Кесията профуча през стаята и металните предмети се забиха в плътта на терисеца. Нямаше време да прецени равнището на пораженията. Колкото и да бе странно, не чувстваше болка — но усещаше, че кръвта му се стича по корема и краката.
„Аз… също съжалявам — помисли си той. Причерня му. — Провалих се… макар че не знам точно в какво. Не можах дори да отговоря на въпроса на Марш. Не зная защо дойдох тук“.
Усещаше, че умира. Странно чувство. В ума му се блъскаха смирение, объркване, гняв и… чувството за… неизбежна… гибел…
„Това не са монети“ — прошепна един глас.
Мисъл, която прокънтя в гаснещия му ум.
„Кесията, която Марш изстреля към теб. Вътре няма монети. Това са пръстени, Сейзед. Осем пръстена. Ти извади два — слух и зрение. Другите остави вътре.
В кесията, която затъкна в пояса си“.
Сейзед лежеше неподвижно. Смъртта се спускаше към него като леденостудена сянка. Но тази мисъл бе вярна. Десет пръстена — два на пръстите му и осем забити в плътта му. Допрени до него. Тежест. Бързина на тялото. Зрение. Слух. Докосване. Мирис. Сила. Бързина на ума. Бодрост.
И здраве.
Той отвори златоема. Не беше необходимо да го носи на пръста си, за да го използва — достатъчно бе да го докосва. Парещата болка в гърдите изчезна, погледът му се проясни. Ръката му се изправи, счупените кости се възстановиха под въздействието на концентриран прилив на съхранявано дни наред здраве. Той изпъшка, умът му отхвърли завесата на наближаващата смърт, мисълта му възвърна предишната си кристална яснота.
Плътта около метала също се възстановяваше. Сейзед се изправи, изтръгна кесията от мястото, където се бе забила в кожата, но остави пръстените вътре. Раните му се затваряха с невероятна бързина. Марш спря на изхода и се обърна изненадан. Ръката на Сейзед все още пулсираше болезнено, вероятно от счупването, усещаше и слаби бодежи в гърдите. Но с толкова малко съхранено здраве не можеше да се надява на повече.
Все пак бе жив.
— Ти ни предаде, Марш — каза той. — Не си давах сметка, че тези шипове отнемат душата на човек, не само очите му.
— Не можеш да се мериш с мен — отвърна тихо Марш, но гласът му отекна в пустото помещение. — Ти не си воин.
Сейзед се усмихна, усещаше как металоемите възвръщат силата му.
— И ти не си.
„Забърках се в нещо, което не ми е по силите“ — мислеше Елънд, докато вървяха през пещерата. Подът беше груб и неравен и светлината от фенера бе станала мъждива — сякаш кълбящият се черен дим я поглъщаше.
Вин крачеше уверено. Не, решително. Имаше разлика. Каквото и да се криеше в дъното на тази пещера, тя очевидно искаше да го открие.
„Но какво може да има там? — помисли Елънд. — Кладенецът на Възнесението?“
Кладенецът бе нещо митично — тема, която подхващаха само принудителите, когато разказваха за миналото на лорд Владетеля. Но нали бе тръгнал с Вин на север, за да го търси? Защо сега го изпълваше такова колебание?
Може би защото най-сетне бе готов да приеме това, което ставаше. Въпреки че го безпокоеше. Не защото се страхуваше за живота си, а защото изведнъж бе престанал да разбира света. Разбираше армиите, дори да не знаеше как да ги побеждава. Но понятия като Кладенеца на Възнесението? Богове, идеята за които противоречеше на логиката на учените и философите?
Побиха го тръпки на ужас.
Най-сетне наближиха отсрещния край на задимената пещера. Тук имаше друга, по-малка. Веднага щом пристъпиха вътре Елънд забеляза нещо — това помещение бе издялано в камъка от човешка ръка. Или поне имаше нещо, което напомняше за човешка дейност. Сталактити като Колони подпираха ниския таван, но бяха раздалечени на равни разстояния. И същевременно изглеждаха, сякаш са дело на природата, по тях нямаше следи от инструменти.
Въздухът тук бе по-топъл — освен това димът се разсея. Слаба светлина идваше от нещо, разположено в отсрещния край на помещението, но Елънд не можеше да види източника. Светлината имаше странен цвят и по-скоро блещукаше, отколкото да трепти.
Вин го улови за ръката и спря.
— Откъде идва тази светлина? — попита намръщено Елънд.
— От езерце — отвърна Вин, присвила очи, вероятно с подсилено зрение. — От сияещо бяло езерце.
Елънд повдигна вежди. Двамата не помръдваха. Вин, изглежда, се колебаеше.
— Какво има? — попита той.
Тя се притисна към него.
— Това е Кладенецът на Възнесението. Усещам го в главата си. Той тупти.