Не че с това проблемите се решаваха. Все още им предстоеше да се справят с армия, превъзхождаща неколкократно тяхната, в град, който не бе подготвен за отбрана. Но ако някой би могъл да оцелее в тази ситуация, това несъмнено бе групата на Келсайър.
По-късно вечерта, след като по настояване на Елънд се натъпка до пръсване, Вин го отведе в покоите си.
Там, легнала на пода, ги чакаше овчарката. Изгледа Вин и сведе глава.
— Добре дошла, господарке — произнесе кандрата с приглушен ръмжащ глас.
Елънд подсвирна от изненада, а Вин обиколи съществото, за да го огледа от всички страни. Всяко косъмче изглеждаше точно на мястото си. Ако не беше заговорило, Вин щеше да го вземе за истинско куче.
— Как се справяш с гласа? — попита Елънд любопитно.
— Гласовата кутия е конструирана от плът, не от кост, ваше величество — отвърна ОреСюр. — Възрастните кандри се учат да командват телата си, не само да ги копират. Все още трябва да погълна трупа, за да запаметя и пресъздам външните му черти. Но вътре мога да импровизирам на воля.
— Затова ли кучешкото тяло ти отне повече време? — попита Вин.
— Не, господарке — рече ОреСюр. — Козината. Съжалявам, че не ви предупредих, но нагласяването й е доста бавен и мъчителен процес.
— Всъщност ти май го спомена — каза Вин.
— ОреСюр, какво мислиш за тялото? — попита Елънд.
— Честно ли, ваше величество?
— Разбира се.
— То е противно и унизително.
Вин повдигна вежди.
„Малко дръзко от твоя страна, Реноа — помисли си. — Днес май сме в лошо настроение, а?“
Той я изгледа и Вин се опита — неуспешно — да разгадае кучешкото му изражение.
— Но ще го носиш, нали? — попита Елънд.
— Разбира се, ваше величество заяви ОреСюр. — Бих умрял, но не и да наруша Договора. Такъв е животът.
Елънд кимна на Вин, сякаш искаше да подчертае думите му.
„Всеки може да твърди, че е лоялен — помисли Вин. — А и толкова по-добре, когато лоялността е обвързана с «договор». Така изненадата ще е по-болезнена, когато се обърне срещу теб“.
Елънд очевидно чакаше нещо. Вин въздъхна.
— ОреСюр, ще имаме още време да си поговорим.
— Щом такова е желанието ви, господарке.
— Не съм сигурна дали е точно такова — рече Вин. — Но така или иначе ще стане. Владееш ли добре тялото?
— Достатъчно добре, господарке.
— Ела — рече му тя. — Да видим дали ще издържиш на темпото.
7.
Страхувам се също, че всичко, което преживях — и най-вече историята ми, ще бъде забравено. Страхувам се от света, който идва. Страхувам се, че плановете ми ще се провалят. Страхувам се от орис, по-лоша дори от Дълбината.
Сейзед никога не бе помислял, че ще хареса мръсни подове. Но те се оказаха забележително полезни при уроците по писане. Сега той изписа няколко думи в прахта с дълга пръчка — поредния пример за учениците. Те старателно почнаха да го преписват.
Дори след като бе прекарал почти година сред различни селски общини на скаа, Сейзед продължаваше да се удивява на оскъдния им бит. В цялото село нямаше и едно парченце тебешир, та какво оставаше за мастило или хартия. Половината деца излизаха да играят съвсем голи и единственият подслон бяха сламените колиби — тесни продълговати помещения с целите в дупки покриви. За щастие скаа притежаваха поне земеделски сечива, но нямаха нито лъкове, нито стрели, за да ловуват.
Веднъж Сейзед ги заведе на разузнавателен поход до изоставеното имение. Не намериха почти нищо, което да им бъде полезно. Той предложи на старейшините да преместят хората си в имението през зимата, но се съмняваше, че ще го направят. Придружиха го до имението с нескрити опасения и мнозина не смееха да се отдалечат и на крачка от него. Мястото им напомняше за господарите — а господарите, за болката.
Учениците му продължаваха да пишат. Отне му доста усилия да убеди старейшините в това колко е важно да ги научи на четмо и писмо. Накрая те му подбраха няколко ученици — донякъде за да го успокоят. Той поклати глава, докато ги гледаше как дращят по пода. Нямаше никакъв ентусиазъм в учението им. Бяха дошли, защото им бяха наредили и защото „господарят терисец“ го бе поискал, а не от жажда за учение.
През дните преди Рухването Сейзед често се бе опитвал да си представи как ще изглежда светът без лорд Владетеля. Мислеше си как Пазителите ще тръгнат сред хората и ще разнасят забравени познания и истини сред развълнуваните и благодарни маси. Съзнанието му рисуваше озарени от блясъка на огнище нощи, в които той споделя легендите и историите, които е събирал, с жадни за познания слушатели. Никога не си бе помислял, че тези хора може да са твърде изтощени от борбата за насъщния, че вечер да имат сили да го слушат. Не си бе представял, че присъствието му по-скоро ще ги плаши, отколкото да събужда благодарността им.