Все още замаян, Сейзед хвана ръката му и се изправи. Прекрачи тялото на Марш, споходен от смътната мисъл, че един удар едва ли ще е достатъчен да убие подобно създание. Но въпреки това сега не смяташе това за най-важно. Вдигна изпуснатата свещ, запали я от фенера на Хам и тръгна към стълбата с цялата бързина, на която бе способен.
Трябваше час по-скоро да открие Вин.
Вин притискаше Елънд към гърдите си.
— Обичам те — прошепна тя, по бузите й се стичаха сълзи. — Елънд, обичам те. Обичам те…
Но обичта й нямаше да е достатъчна. Той трепереше, съзнанието бързо угасваше в изцъклените му очи. После изстена и от устните му потече примесена със слюнка кръв.
Тя едва сега си спомни къде са. До нея сияеше езерцето, само на сантиметри от мястото, където бе паднал Елънд. Част от кръвта му бе изтекла в него, но изглежда, не можеше да се смеси с течния метал.
„Аз мога да го спася — осъзна тя. — Силата на сътворението е на сантиметри от ръката ми“. Това беше мястото, където Рашек се бе въздигнал до своята божественост. Това беше Кладенецът на Възнесението.
Отново погледна Елънд, взря се в умиращите му очи. Той се опита да се фокусира върху нея, но изглежда се затрудняваше да контролира мускулите си. Стори й се, че се мъчи да й се… усмихне.
Вин подложи наметалото под главата му, изправи се и пристъпи към езерцето. Чуваше туптежа му. Сякаш я… зовеше. Приканваше я да се слее с него.
Тя стъпи в езерцето. В първия момент кракът й опря в твърда повърхност, после бавно започна да потъва. Тя продължи навътре, към центъра очакваше да се потопи напълно. След секунди вече беше потънала до гърдите в сияещата течност.
Пое си дъх и бавно се отпусна назад. Течността се затвори над нея и скри лицето й.
Сейзед бързаше по стълбите, вдигнал пред себе си трепкащата свещ. Хам го викаше отзад. Дух само го изгледа объркано, когато го подмина.
Изведнъж цялото подземие се разтресе.
И Сейзед разбра, че е закъснял.
Силата се стовари върху нея внезапно.
Тя усещаше натиска на течността, която проникваше в тялото й, проправяше си път през порите и отворите в кожата й. Отвори уста да изкрещи и течността нахлу в гърлото й и я задави.
Остра пареща болка я прониза във висулката на ухото. Вин вдигна ръка, изтръгна обецата и я пусна към дъното. Размота пояса и се освободи, от него — както и от аломантичните метални разтвори.
А после започна да гори. Познаваше това усещане — беше точно както когато разпалваше метали в стомаха си, само дето сега обгръщаше цялото й тяло. Кожата й пламтеше, мускулите и дори костите сякаш бяха обхванати от пламъци. Тя изстена и осъзна, че металният разтвор е освободил гърлото й.
Тялото й сияеше. Тя усещаше кипяща енергия, която сякаш се опитваше да изригне отвътре навън. Беше като силата, която получаваше при горене на пютриум, само дето бе неимоверно по-голяма. Истинско, неописуемо могъщество. Нещо далеч надхвърлящо познанията й и същевременно разширяващо вътрешния й хоризонт, помагащо й да израсне и да осъзнае какво притежава.
Вин можеше да прекрои света. Можеше да прогони мъглите. Да нахрани милиони с едно махване на ръка, да накаже лошите, да защити слабите. Изпитваше благоговение пред самата себе си. Пещерата около нея стана прозрачна и тя видя целия свят като на длан, една грандиозна сфера, в която животът можеше да съществува само в ограничени райони на полюсите. Тя можеше да промени това. Можеше да направи света по-добър. Можеше…
Можеше да спаси Елънд.
Погледна го и видя, че той умира. Веднага разбра какво не е наред с него. Можеше да го изцери, да затвори разкъсаните вътрешности.
„Не бива да го правиш, дете мое“.
Вин вдигна изненадано глава.
„Знаеш какво трябва да направиш“ — продължи да шепне Гласът. Изглеждаше невероятно стар. Съчувстващ.
— Трябва да го спася! — извика тя.
„Знаеш какво трябва да направиш“.
И тя наистина знаеше. Пред очите й се разигра сцена — тя видя, като насън, как Рашек взема силата и я задържа за себе си. Видя бедствията, които бе предизвикал.
Залогът беше всичко или нищо — като аломантията в известен смисъл. Ако вземеше силата, трябваше да я изгори напълно през следващите няколко секунди. Да поправи всичко, което сметне за нужно, но много бързо.
Или… да се откаже от нея.
„Трябва да победя Дълбината“ — произнесе в нея Гласът.
Тя видя и това. Извън двореца, в града, по цялата страна. Хора в мъглите, хора, които падат и се гърчат. Мнозина, за щастие, си бяха по къщите. Традициите на скаа бяха все още силни.
Но други бяха на открито. Тези, които вярваха на думите на Келсайър, че мъглите не могат да им направят нищо лошо. Ала сега мъглите ги нападаха. Бяха се променили, носеха смърт.