„Трябва да намеря нещо, с което да го погълне“ — помисли тя. Единственото, с което разполагаше, бе последната стъкленица. Тя посегна към празното езерце и взе пояса си. Измъкна стъкленицата и изля течността в полуотворената му уста.
Елънд се закашля конвулсивно, но течността свърши работа и той преглътна металното късче. Вин коленичи, останала съвсем без сили — потискащ контраст в сравнение с това, което беше преди броени минути. Елънд затвори очи.
А после, колкото и да бе странно, бузите му възвърнаха нормалния си цвят. Вин го гледаше объркана и невярваща. Изражението му, начинът, по който лежеше, цветът на кожата…
Тя разпали бронз и за своя огромна изненада долови от Елънд познати пулсации.
Той гореше пютриум.
ЕПИЛОГ
Две седмици по-късно в Серанската конвента пристигна самотен пътник.
Сейзед бе напуснал незабележимо Лутадел, измъчван от загубата на Тиндуил и от собствените си мисли. Преди тръгване бе написал бележка. В нея обясняваше само, че не може да остане в Лутадел. Нито ден повече.
Мъглите все още убиваха. Поваляха случайни хора, излезли нощем, без да следват определена схема. Много от жертвите не умираха, а само се разболяваха. Но други напускаха този свят. Сейзед не знаеше как да си обясни смъртта им. Всъщност не беше сигурен дали това го интересува. Вин говореше за нещо ужасно, което е освободила при Кладенеца на Възнесението. Изглежда, се надяваше Сейзед да се заинтересува от преживяното от нея като учен.
Но вместо това той си тръгна.
Мина с бавна крачка през облицованите със стоманени плочи помещения. Всеки момент очакваше на пътя му да се изпречи инквизитор. Може би Марш отново щеше да се опита да го убие. Когато с Хам се върнаха от долната пещера в криптата, той бе изчезнал. Вероятно бе сметнал, че си е свършил работата. Беше забавил Сейзед достатъчно, за да му попречи да спре Вин.
Сейзед слезе надолу по стълбите, мина през залата за изтезания и накрая стигна издълбаното в скалите помещение, което бе посетил при предишното си идване в Конвентата. Пусна раницата на пода, развърза я с уморени пръсти и вдигна глава към голямата стоманена плоча.
Спря поглед на финалните думи на Куаан. Коленичи и извади от раницата грижливо увит свитък. Развърза връвчицата и разгъна отпечатъка, направен преди месеци в същото това помещение. Виждаха се следите от пръстите му, размазали въглен по краищата.
С нарастващо безпокойство Сейзед вдигна листа към стоманената плоча и го положи върху нея.
Не съвпадаха.
Сейзед отстъпи назад. Сега, когато подозренията му се бяха потвърдили, не знаеше какво да мисли. Отпечатката се изплъзна от пръстите му и погледът му отново се спря на последните думи. Там, където имаше разлика от текста, изучаван от него седмици наред.
„Аленди не трябва да стигне до Кладенеца на Възнесението — пишеше там, — защото не бива да освобождава онова, що е пленено там“.
Сейзед седна на пода. „Всичко е лъжа — помисли си обезсърчено. — Религията на терисците… онова, което Пазителите търсят от хилядолетия, което се опитват да разберат — всичко е лъжа. Така наречените пророчества, Героят на времето… всичко това е една голяма измама.
Нищо повече от хитър трик“.
Какъв по-добър начин за едно подобно същество да получи свобода? Хората ще са готови да дадат живота си в името на пророчествата. Хората искат да вярват, да се надяват. Ако някой — или нещо — може да овладее тази енергия, да пречупи волята й, какви невероятни неща могат да бъдат постигнати…
Вдигна глава и зачете думите на стената — долната половина. В нея имаше и други изречения, които се различаваха от тези в отпечатката.
Или по-скоро неговата отпечатка се беше променила. Сега отразяваше нещата, които създанието искаше Сейзед да прочете. „Пиша тези слова върху стомана — гласяха първите думи на Куаан, — защото не бива да се вярва на нищо, което не е гравирано върху метал“.
Сейзед поклати глава. Трябваше да обърнат внимание на това изречение. Очевидно всичко, което бе прочел след това, бе лъжа. Той плъзна поглед по надписите на плочата и стигна до финалната част.
И ето — бе изковано там, — че стигам до същината на моите разсъждения. Искам да се извиня. Дори когато изписвам словата си върху стомана, седнал в тази замръзнала пещера, мисълта ми лъкатуши. Ето това е проблемът. Макар в началото да вярвах в Аленди, постепенно ме изпълваха подозрения. Вярно е, че той напълно отговаряше на признаците. Но как да го обясня?
Не е ли странно, че отговаряше на тях твърде добре?
Зная какви са доводите ви. Говорим за Очакването, за предсказани събития, за обещания, направени от великите древни пророци. Разбира се, Героят на времето трябва да отговаря на пророчествата. Да отговаря перфектно. Точно в това е идеята.