„Трябва да си търпелив с тях“ — напомни си Сейзед. Сега мечтите му изглеждаха толкова високомерни. Пазителите преди него, тези, които бяха трупали познания мълчаливо и покорно, не бяха очаквали възхвали и благодарност. Бяха изпълнявали задълженията си в сериозна и мрачна анонимност.
Сейзед се разходи, за да провери напредъка на питомците. Справяха се все по-добре — вече познаваха всички букви. Не беше кой знае какво, но ставаше за начало. Той им кимна и ги освободи за вечеря.
В отговор те се поклониха и бързо излязоха. Сейзед ги последва навън и погледна смрачаващото се небе — беше ги задържал твърде дълго. Поклати глава, докато крачеше между колибите. Отново носеше стюардските си дрехи с клиновидния знак отпред и си бе сложил още няколко обеци. Придържаше се към старите си привички, защото му бяха добре познати, макар да бяха същевременно и символ на потисничеството. Как ли щяха да се обличат в бъдеще терисците? Дали начинът на живот, наложен им от лорд Владетеля, щеше да остане неотменна част от тяхната култура?
Спря в покрайнините на селцето и погледна към южната долина. Беше покрита с черна почва, от която тук-там стърчаха шубраци и клони. Нямаше мъгли, разбира се — мъглите излизаха само нощем. Тези разкази навярно бяха измислица.
А дори и да не бяха, какво от това? Не беше негова работа да разследва подобни неща. Сега, след края на Рухването, задачата му бе да разпространява познание, а не да губи време в проверка на глупави разкази. Пазителите вече не бяха изследователи, а учители. Носеше в себе си хиляди книги — полезни познания по земеделие, канализация, управление и медицина. Трябваше да ги предаде на скаа. Така бе решил Синодът.
И въпреки това частица от него се възпротивяваше. Това пробуждаше в сърцето му вина — селяните се нуждаеха от неговите уроци, а той жадуваше да им окаже помощ. Но… усещаше, че нещо му липсва. Лорд Владетеля бе мъртъв, но историята сякаш не беше завършена. Дали не бе пропуснал някоя важна част?
Нещо по-голямо дори от лорд Владетеля? Толкова голямо и значимо, че оставаше невидимо?
„А може би всичко това е плод на въображението ми? Прекарах целия си живот да се съпротивлявам и воювам, поемах рискове, които други Пазители биха окачествили като безумие. Не можех да се примиря с тяхното макар и привидно покорство — Трябваше да се включа в бунтовническото движение“.
Въпреки успеха на бунтовниците другарите на Сейзед все още не му бяха простили за участието в него. Той знаеше, че в очите на Вин и другите изглежда смирен, но сравнен с останалите Пазители беше направо необуздан. Неуморен, недоверчив, заплашващ с нетърпеливото си поведение отдавна установения ред. Пазителите вярваха, че дългът им изисква да чакат, да са готови за деня, в който лорд Владетеля ще си иде. Ферохимиците бяха твърде малко, за да рискуват открито въстание.
Но Сейзед не се бе подчинил. И сега не му беше никак лесно да свикне с мирното занимание на учител. Дали защото подсъзнателно усещаше, че хората все още са в опасност, или защото не можеше да приеме факта, че се е озовал встрани от епицентъра на събитията?
— Господарю терисец!
Сейзед се обърна. В гласа се долавяше уплаха. „Още една смърт в мъглите?“
Стана му неприятно, че въпреки ужасения вик нито един скаа не се подаде от колибите. Няколко врати изскърцаха, но никой не изтича навън, подтикван от тревога — или любопитство, — докато викащият търчеше право към Сейзед.
Беше възпълна жена на средна възраст. Докато се приближаваше, Сейзед по навик провери запасите си — носеше, разбира се, пютриема за сила и малък стоманен пръстен за бързина. В този момент съжали, че не бе взел още няколко гривни.
— Господарю терисец! — повтори жената задъхано. — Ох, той се върна! Дошъл е за нас!
— Кой? — попита Сейзед. — Човекът, който умря в мъглите?
— Не, господарю терисец. Лорд Владетеля.
Сейзед го намери да стои в покрайнините на селцето. Вече се стъмваше и жената, която му бе донесла вестта, се бе скрила в колибата си. Сейзед можеше само да си представи как се чувстват нещастните хорица — изплашени от спускането на нощта и мъглите, ужасени от неясната заплаха, която се спотайва отвън.
От злокобата в мрака.
Непознатият чакаше мълчаливо на изровения път. Беше облечен в черно расо и бе висок почти колкото Сейзед. Беше гологлав и нямаше никакви накити — освен, разбира се, двата стоманени шипа, забити през очните му ябълки.