Вин достигна най-високата точка на скока и увисна за миг, преди инерцията да смени посоката си. След това се стрелна обратно към града. Краищата на мъглопелерината шляпаха зад нея, оплитаха се с косите й. Тя падаше със затворени очи. Спомни си първите седмици от обучението с Келсайър. Той й бе дарил всичко това. Свободата. Макар от две години да бе Мъглородна, Вин все още не бе свикнала със завладяващото усещане да лети сред мъглите.
Разпали стомана, без да отваря очи — въпреки това линиите изникнаха, синкава мрежа на фона на спуснатите й клепачи. Тя избра две, сочещи надолу, Тласна и се изхвърли в нова дъга.
„Какво ли щях да правя без всичко това?“ — помисли си и отвори очи. Развятата зад нея мъглопелерина плющеше.
Скоро отново започна да се снижава, но този път не хвърли монета, а разпали пютриум, за да подсили костите и мускулите си, и се приземи с приглушен тропот на стената, заобикаляща Цитаделата Венчър. Разпаленият бронз не показваше признаци за аломантична активност наоколо, нито стоманата засичаше движение на метални предмети из Цитаделата.
Вин постоя приклекнала няколко секунди върху стената, на самия край, обвила с пръсти неравния ръб. Усещаше хладния камък под стъпалата си, калаят правеше кожата й по-чувствителна от обичайното. Стената имаше нужда от почистване, беше обрасла с лишеи, подхранвани от нощната влага и скривани в сянката на близката кула денем.
Стоеше неподвижно и оглеждаше местещите се от лекия ветрец талази. Чу долу на улицата шум, напрегна се, провери запасите си и едва тогава забеляза очертанията на овчарката в сенките.
Пусна една монета покрай стената и скочи долу. ОреСюр чакаше търпеливо.
— Доста бързо се движиш — отбеляза доволно Вин.
— Достатъчно беше да прекося площадката, господарке.
— И все пак тази вечер успяваш да си по-близо до мен, отколкото предния път. Това тяло е много по-бързо от предишното.
— Предполагам — отвърна ОреСюр.
— Мислиш ли, че ще можеш да ме последваш през града?
— Вероятно. Ако се изгубим, ще се върна до уговореното място.
Вин се обърна и се понесе по една странична улица. ОреСюр я последва безшумно.
„Да видим как ще се справи в преследването“ — помисли си тя, разпали пютриум, увеличи скоростта и се понесе в стремглав спринт по влажния калдъръм, както винаги боса. Обикновен човек не би могъл да развие подобна скорост. Дори опитен бегач нямаше да издържи на темпото й, защото скоро щеше да се измори.
С помощта на пютриума Вин можеше да тича часове наред, без да се задъха. Той й придаваше сила, подобряваше усета й за равновесие, докато фучеше с развята пелерина в тъмнината.
ОреСюр не изостана. Подскачаше зад нея в мрака и дишаше шумно, съсредоточен върху бягането.
„Впечатляващо“ — помисли Вин и сви в друга уличка. Прескочи с лекота двуметровата стена в дъното и прекоси градината на някакъв дребен благородник. Завъртя се, подхлъзна се на влажната трева и се огледа.
ОреСюр тъкмо прелиташе в изящен скок над оградата. Тъмният му силует се приземи на меката глинеста почва до Вин. Той спря, клекна и зачака; дишаше едва чуто. В очите му блещукаше предизвикателство. „Е, добре — помисли Вин и извади шепа монети. — Да те видим сега“.
Пусна една монета на земята и се изстреля право нагоре. Завъртя се в мъглите, обърна се и се Тласна настрани от метална капандура. Приземи се на покрив, скочи и използва нова монета, за да се Тласне над улицата.
Продължи в същия дух: подскачаше от покрив на покрив, като използваше монетите само когато е необходимо. От време на време поглеждаше към земята и неизменно виждаше една ниска четирикрака сянка, която я следваше. В предишния си, човешки облик, ОреСюр не успяваше да издържи на подобно темпо и се налагаше от време на време да се спуска и да го изчаква. Полетите в нощното небе, плъзгането над покривите… това бе истинската стихия на Мъглородния. Разбираше ли Елънд какво иска от нея, като настояваше да води ОреСюр със себе си? Ако останеше долу на улицата, щеше да е беззащитна.
Стъпи на един покрив, улови се за стряхата и надзърна през ръба. Мъглата побърза да се сгъсти около нея. Цареше тишина.
„Хъм, сега вече ме изпусна. Ще трябва да обясня на Елънд, че…“
ОреСюр изтрополи с лапи на покрива, спря задъхан до нея, изплези език и клекна в търпеливо очакване.
Вин се намръщи. Беше се носила близо десет минути над покривите със скоростта на Мъглороден.
— Как се покатери тук?
— Скочих на една по-ниска сграда, от нея на следващата, докато стигна до тази, господарке — отвърна ОреСюр. — Издигат се толкова близо една до друга, че не е никак трудно да се скача. — Изглежда, объркването й си пролича, защото ОреСюр продължи: — Може би бях малко прибързан в преценката за това тяло, господарке. Несъмнено притежава силно изострен нюх — всъщност всичките му сетива са изострени. Не беше никак трудно да ви проследя, дори в тъмнината.