— Аха… ясно — отвърна Вин. — Това е добре.
— Мога ли да ви попитам за целта на тази надпревара?
Вин повдигна рамене.
— Правя го всяка нощ.
— Изглеждаше така, сякаш се опитвате да ми се изплъзнете. Ще е много трудно да ви пазя, ако не мога да съм близо до вас.
— Да ме пазиш? — попита Вин. — Ти дори не можеш да се биеш.
— Договорът ми забранява да убивам човешки същества — потвърди ОреСюр. — Но при нужда мога да отида за помощ.
„Или да ми подхвърлиш късче атиум, ако съм в опасност — призна замислено Вин. — Той е прав, може да бъде полезен. Защо непрестанно се опитвам да му се измъкна?“
Погледна ОреСюр. Той клечеше търпеливо, но гърдите му се надигаха в учестен ритъм. Не си бе дала сметка, че кандрата също се нуждае от въздух.
„Той изяде Келсайър“.
— Ела — повика го тя, надигна се и скочи от покрива. Хвърли една монета, Тласна се от нея и дори не се огледа да провери дали кандрата я следва.
Докато падаше, посегна към друга монета, но се отказа да я използва. Вместо това се Тласна от рамката на един прозорец. Както повечето Мъглородни, тя често използваше клипсове — най-дребните монети, — за да скача. Колко добре, че икономиката осигуряваше достатъчно количество преносим метал с идеален размер и тегло, за да се използва при движение. Повечето Мъглородни дори не се замисляха за цената на всеки един подскок. Но Вин не беше като тях. Допреди две години шепа дребни монети за нея бяха равнозначни на цяло съкровище. Толкова много пари означаваха прехрана за седмица, стига да е пестелива. Но можеха да са равнозначни на болка — дори на смърт, — ако другите крадци разберат за тях.
От много време не бе изпитвала истински глад. Все още имаше малък пакет суха храна в покоите си, но го държеше по навик, а не от нужда. Беше приятно да не мислиш за такива обикновени неща като насъщния, но на мястото на онези тревоги сега бяха дошли други, по-големи. Тревоги за бъдещето на цяла една нация.
За бъдещето на… хората.
Приземи се върху градската стена — много по-висока и по-добре укрепена от малката стена около Цитаделата Венчър, — подскочи върху една бойница и се подпря на зъбера, наведе се навън и погледна към огньовете на вражеската армия.
Никога не се бе срещала със Страф Венчър, но бе чувала достатъчно от Елънд, за да е разтревожена.
Въздъхна, скочи от бойницата и тръгна по каменната пътека. Спря и се облегна на един зъбер. ОреСюр изтича нагоре по стъпалата и се приближи. И пак клекна и зачака търпеливо.
За добро или лошо простият, макар и гладен живот си бе отишъл. Кралството на Елънд беше в сериозна опасност и тя бе изгорила последния си запас от атиум, за да го спаси. Сега Елънд беше беззащитен — не само от армиите, но и от всеки Мъглороден убиец, пратен да го премахне.
Някой като Наблюдателя може би? Загадъчният непознат, който се беше намесил по време на боя с Мъглородния на Сет. Какво всъщност искаше? Защо следеше нея, а не Елънд?
Вин въздъхна, отвори кесията и извади пръчката дуралуминий. Все още имаше малък запас в себе си, късчето, което бе погълнала.
От векове беше прието, че има само десет аломантични метала: четири основни, с техните сплави, плюс атиум и злато. Но аломантичните метали съществуваха по двойки — основен метал и неговата сплав. Вин не можеше да си обясни как могат да смятат златото и атиума за чифт, след като никой от тях не е сплав на другия. В края на краищата се оказа, че не са свързани и че всеки си има собствена сплав. Едната от тях — малатиумът, или така нареченият Единайсети метал, бе подсказала на Вин как да победи лорд Владетеля.
По някакъв начин Келсайър бе открил тайната на малатиума. Сейзед все още не бе успял да намери легенда, в която да се споменава Единайсетият метал или да се обяснява как и бе помогнал да се справи с лорд Владетеля.
Вин потърка с пръст гладката повърхност на дуралуминиевата пръчка. При последната й среща със Сейзед той изглеждаше разстроен — доколкото това бе възможно за него, — че не е открил и намек за метала в нито една легенда. Макар Сейзед да твърдеше, че напуска Лутадел, за да образова народа на Последната империя — както изискваше дългът му на Пазител, — Вин не бе пропуснала факта, че бе тръгнал на юг. Посоката, в която Келсайър твърдеше, че е открил Единайсетия метал.