„Също толкова време, колкото се обучавах аз“ — осъзна Вин, докато се приземяваше на малка тясна уличка. Намръщи се, приклекна и замря. Беше видяла Наблюдателя да се спуска към тази улица.
Тъмна и отдавна непочиствана, уличката бе по-скоро тесен проход между сградите. Не се забелязваше никакво движение — Наблюдателят или се беше измъкнал, или се спотайваше наблизо. Тя разпали желязо, но синкавите линии, които изникнаха, останаха неподвижни.
Имаше, разбира се, и друг начин…
Вин се престори, че продължава да се озърта, и същевременно разпали бронз, за да проникне през Медния облак на непознатия.
И го видя. Притаен в една стая, зад спуснатите щори на прозореца в най-рухналата къща. Сега, когато знаеше накъде да гледа, забеляза и късчетата метал, които вероятно бе използвал, за да скочи до втория етаж, резето, което бе Дръпнал, за да спусне щорите. Навярно бе идвал на тази улица и преди и бе подготвил засадата си.
„Хитро“ — помисли Вин.
Едва ли се досещаше за способността й да прониква през Медни облаци. Ако го нападнеше сега, щеше да се издаде. Вин остана неподвижна, представяше си как той се спотайва горе и чака да види какво ще предприеме.
Усмихна се. Посегна навътре и докосна дуралуминиевия запас. Може би ако го разпалеше, щеше да изглежда различна за аломантичните сетива на друг Мъглороден. Наблюдателят вероятно бе разпалил всички свои метали и очакваше да види какъв ще е следващият й ход.
Без повече да се колебае Вин разпали четиринайсетия метал.
В ушите й отекна оглушителна експлозия. Вин изстена и рухна на колене. Всичко се озари в ослепителна светлина, сякаш някакъв изблик на енергия бе осветил улицата. Изведнъж й стана студено, обгърна я вкочаняващ хлад.
И този звук… не беше експлозия, а множество експлозии. Ритмичен тътнеж, като удари с барабан в непосредствена близост. Ударите на сърцето й. Вятър, който вие свирепо. Дращене на търсещо храна куче. Някой хърка в съня си. Имаше чувството, че слухът й се е усилил хиляда пъти.
А после… нищо. Вин тупна на гръб на паважа и в същия момент ярката светлина, студът и оглушителният тропот изчезнаха. Една сянка се прокрадваше наблизо, но тя не можеше да я различи добре… вече не виждаше в мрака. Калаят й беше…
„Свършил — осъзна тя. — Всичкият ми запас от калай изгоря. Бях го запалила, когато подпалих дуралуминия. Запалих ги едновременно. Това е тайната“.
Дуралуминият бе изгорил в един кратък и мощен изблик целия й резерв от калай. Беше направил сетивата й невероятно чувствителни за съвсем кратко време, за сметка на целия й запас. И като погледна навътре, тя установи, че бронзът, пютриумът — и всички останали метали, които бе разпалила в този момент — са изчезнали. Приливът сетивна информация бе толкова зашеметяващ, че не бе забелязала този страничен ефект.
„По-късно ще мисля за това“ — реши тя и разтърси глава. Струваше й се, че е оглушала и ослепяла, но не беше така. Нямаше време да се възстановява. Надигна се рязко и се олюля. Силуетът пред нея бе твърде нисък, за да е на Наблюдателя. Това беше…
— Господарке, имате ли нужда от помощ?
ОреСюр се доближи и клекна до нея.
— Как успя да ме проследиш? — попита тя.
— Не беше никак лесно, господарке — отвърна безизразно ОреСюр. — Нуждаете ли се от помощ?
— Какво? Не, нямам нужда от помощ — Вин отново разтърси глава. — Май не помислих за това, като поисках да станеш куче. Сега не можеш да ми носиш метали.
Кандрата завъртя глава, после изтича някъде наблизо и се върна с нещо в устата. Коланът й.
Пусна го до краката й и отново зае обичайната си поза. Вин вдигна колана и извади кесията с резервни метали.
— Благодаря ти. Много… предвидливо от твоя страна.
— Просто изпълнявам Договора, господарке — отвърна кандрата. — Нищо повече.
„Както и да е, това е доста повече от всичко, което си правил досега за мен“ — помисли тя, докато пресушаваше стъклениците една по една. Разпали калай, възвърна нощното си зрение и изпита облекчение — никога досега не се беше озовавала нощем в такъв непрогледен мрак.
Щорите в стаята на Наблюдателя бяха отворени — изглежда, той бе избягал по време на краткия й пристъп. Вин въздъхна.
— Господарке! — прошепна ОреСюр.
Вин се обърна. Един мъж се приземи тихо до нея. Стори й се познат, макар да не знаеше откъде. Имаше слабо лице, черна коса и изглеждаше малко объркан. Виждаше учудване в погледа му. Защото беше паднала?