Вин се усмихна.
— Може да съм го направила, за да те примамя по-близо — прошепна тя. Знаеше, че той я чува с лекота благодарение на подсиления си с калай слух.
Мъглородният се усмихна и кимна лекичко, сякаш изразяваше уважението си.
— Кой си ти? — попита Вин и пристъпи напред.
— Враг — отвърна той и вдигна ръка да я спре.
Вин замръзна. Между двамата се стелеха мъгливи талази.
— Защо тогава ми помогна онази нощ в боя с убийците?
— Защото — отвърна той — аз също съм безумец.
Вин се намръщи, втренчила поглед в него. Беше съзирала безумие в очите на просяци. Този човек не беше луд. Стоеше гордо и я наблюдаваше бдително в мрака.
„Що за игра е това?“ — зачуди се тя.
Инстинктите й — опитът от целия й досегашен живот — я предупреждаваха да е внимателна. От съвсем скоро се бе научила да вярва на приятелите си и не смяташе да дари с подобна привилегия един непознат, когото бе срещнала в нощта.
Но близо година не бе разговаряла с друг Мъглороден. Имаше въпроси, които й се искаше да обсъди. Дори Мъгливите като Хам и Бриз не можеха да разберат странния, двойствен живот на една Мъглородна. Отчасти убийца, отчасти телохранителка, отчасти благородничка… и отчасти объркано мълчаливо момиче.
Дали не би могла да го направи свой съюзник, да осигури още един Мъглороден за защитата на Централната област? Дори и да не успееше, със сигурност не биваше да се бие с него. Едно нещо е гонитбата в мрака, съвсем друго — двубой, чийто изход ще реши този, който притежава атиум.
Ако това се случеше, поражението й бе сигурно.
Наблюдателят я оглеждаше внимателно. После прошепна:
— Кажи ми нещо.
Вин кимна.
— Наистина ли Го уби?
— Да — отвърна Вин също шепнешком. Знаеше за кого говорят.
Той кимна замислено.
— Защо се хвана на тяхната игра?
— Чия игра?
Наблюдателят кимна в мрака, към Цитаделата Венчър.
— Това не е игра — отвърна Вин. — Не и когато хората, които обичам, са в опасност.
Наблюдателят поклати мълчаливо глава, сякаш беше… разочарован. После извади нещо от пояса си.
Вин незабавно отскочи назад. Но Наблюдателят просто хвърли една монета между двамата. Тя подскочи няколко пъти и спря на калдъръма. Миг след това той се Тласна и излетя нагоре.
Вин не го последва. Вдигна ръка и потърка чело, сякаш имаше главоболие.
— Нима го пуснахте да си иде? — попита ОреСюр.
Вин кимна.
— Приключихме за тази нощ. Той се би добре.
— Уважение ли ми се струва, че долавям? — попита кандрата.
Вин го погледна и смръщи вежди. В гласа на кандрата имаше презрение. ОреСюр клечеше търпеливо на камъните, без да проявява каквито и да било чувства.
Тя въздъхна и си завърза колана.
— Ще трябва да ти измислим някаква чанта. Искам да носиш резервни стъкленици, както правеше в човешкия си облик.
— Не е необходимо да ми търсите чанта, господарке — отвърна ОреСюр.
— Защо?
ОреСюр изприпка до нея.
— Ако обичате, извадете една от вашите стъкленици.
Вин бръкна в кесията и извади малка стъкленица. ОреСюр се доближи и обърна едното си рамо към нея. Пред смаяния й поглед козината се разтвори и отдолу се показаха няколко слоя кожа и изпъкнала мрежа вени. Вин неволно се отдръпна.
— Не се тревожете, господарке — успокои я ОреСюр. — Плътта ми не е като вашата. Аз умея да я… контролирам, ако мога да се изразя така. Сложете стъкленицата в отвора.
Вин пъхна стъкленицата във вдлъбнатината. Плътта около нея се затвори и тя се скри. Вин разпали малко желязо. Нямаше синкави линии, сочещи към скритата стъкленица. Металът в стомаха на аломанта не подлежеше на въздействие на друг аломант, също както металът, пронизващ тялото, както при инквизиторите, не можеше да бъде Теглен или Тласкан от някой друг. Изглежда, правилото важеше и за скритите под кожата на кандрата метали.
— В случай на необходимост ще ви върна стъкленицата — каза кандрата.
— Благодаря, ОреСюр.
— Договорът, господарке. Не ми благодарете. Правя само това, което се иска от мен.
Вин бавно кимна, после каза:
— Да се връщаме в двореца. Трябва да проверя как е Елънд.
9.
Но позволете ми да започна от началото. За първи път се срещнах с Аленди в Кхлениум. По онова време той беше млад момък и все още не беше променен от десетилетието, през което щеше да води армии.
Марш изглеждаше различен. Бившият Търсач беше някак… по-суров. Усещаше се в начина, по който извръщаше стоманените си очи към Сейзед, в отговорите и лаконичните реплики. Разбира се, Марш открай време беше прям човек.
Сейзед го разглеждаше скришом, докато крачеха по прашния път. Нямаха коне: дори Сейзед да си бе намерил, животното щеше да откаже да се приближи до инквизитора.