„Как казваше Дух, че го наричали преди? — чудеше се Сейзед, докато вървяха. — Преди тази промяна. Май беше Железни очи“. Име, което, оказа се, беше пророческо. Повечето хора намираха промяната на Марш най-малкото за смущаваща и го избягваха. Макар Марш на пръв поглед да не проявяваше недоволство от този факт, Сейзед бе решил да се сприятели с него.
Все още не знаеше как гледа на усилията му самият Марш. Засега двамата се разбираха добре — споделяха общи интереси в науката и историята и следяха внимателно религиозната обстановка в Последната империя.
„А и той сам ме потърси — припомни си Сейзед — Разбира се, под предлог, че очаква да му помогна в случай, че не всички инквизитори са напуснали Серанската конвента“. Обяснение, което едва ли отговаряше на истината. Въпреки ферохимичните си умения Сейзед не беше войн.
— Трябваше да останеш в Лутадел — подхвърли Марш.
Сейзед извърна глава. Марш бе заговорил както винаги без предисловие.
— Защо смяташ така? — попита терисецът.
— Там имат нужда от теб.
— Марш, същото важи и за останалата част на Последната империя. Аз съм Пазител — не бива да се задържам дълго на едно място.
Марш поклати глава.
— Селяните… те ще забравят, че си ги навестявал. Никой няма да забрави нещата, които предстои да се случат в Централната област.
— Ще останеш изненадан, ако ти кажа какви неща забравят хората. Войните и кралствата може да изглеждат важни сега, но дори Последната империя се оказа смъртна. И сега, когато рухна, Пазителите нямат място в политиката. „Повечето биха казали, че никога не сме имали място в нея“.
Марш се обърна към него. Тези очи, орбитите, пълни със стомана… Сейзед не потрепери, но все пак малко се притесни.
— А твоите приятели? — попита Марш.
Това вече засегна една чувствителна струна. Сейзед отмести поглед. Да, бе обещал на Келсайър да пази Вин. „Само че сега тя няма нужда от защита — помисли си той. — Владее аломантията по-добре дори от Келсайър“. И въпреки това Сейзед си даваше сметка, че съществуват сфери на защита, които не са свързани с пряко стълкновение. Неща като подкрепа, съвет, съчувствие бяха жизненоважни за всеки и най-вече за Вин. Толкова много тежеше сега на крехките й плещи.
— Изпратих помощ — отвърна Сейзед. — Каквато намерих.
— Не е достатъчно — възрази Марш. — Нещата, които се случват в Лутадел, са твърде важни, за да бъдат пренебрегвани.
— Аз не ги пренебрегвам, Марш — отвърна Сейзед. — Само изпълнявам дълга си така, както го разбирам.
— Погрешно го разбираш — тросна се Марш. — Трябва да се върнеш в Лутадел веднага щом приключим тук.
Сейзед понечи да възрази, но премълча. Какво можеше да каже? Марш беше прав. Макар че нямаше доказателство, Сейзед знаеше, че в Лутадел се случват важни събития — неща, които изискваха неговата помощ. Неща, които най-вероятно щяха да засегнат бъдещето на цялата страна, известна като Последната империя.
Ето защо той преглътна и продължи да крачи след Марш. Щеше да се върне в Лутадел и отново да се прояви като бунтар в средите на Пазителите. И може би щеше да разбере, че го прави не заради някаква призрачна заплаха за света, а от егоистичното желание да е с другарите си.
Всъщност надяваше се последното да се окаже истина. Защото алтернативата го безпокоеше сериозно.
10.
Високият ръст на Аленди ми направи впечатление още при първата ни среща — един човек, който се извисяваше над останалите, който — въпреки младежката си възраст и скромните си дрехи — заслужаваше уважение.
Залата на Събора се помещаваше в бившия Финансов отдел на Стоманеното министерство. Беше с прихлупен таван и по-скоро наподобяваше учебна стая, отколкото заседателна зала. В единия край имаше издигната платформа, останалата част се запълваше от редици скамейки. Елънд бе наредил да поставят столове за членовете на Събора в дясната част на платформата. Отляво имаше катедра за изказвания.
Катедрата бе обърната към членовете на Събора, а не към залата. Но на заседанията се допускаха и обикновени хора. Елънд смяташе, че всички трябва да проявяват интерес към управлението на държавата, ала за негово съжаление седмичните им срещи често минаваха пред съвсем оскъдна публика.
Столът на Вин бе най-отзад на платформата. Оттук разполагаше с най-добра позиция за наблюдение. Част от охранителите на Хам — облечени цивилно, с обикновени дрехи — бяха заели места на първия ред. Елънд бе възразил, когато Вин настоя платформата да бъде заобиколена от пазачи — смяташе, че седящите зад изказващия се войници ще го смущават. Но Хам и Вин не отстъпиха. Щом Елънд държеше да говори пред публика всяка седмица, Вин искаше да е сигурна, че ще може да следи всичко около него — както и тези, които го пазят.