— Предложението се приема — обяви той малко изненадано. — Съборът се отказва от правото да предаде града, докато не бъде осъществена среща със Страф Венчър.
Вин се облегна назад. Не знаеше какво да мисли за гласуването. Добре беше, че Елънд бе получил желаното, но не й харесваше начинът, по който бе станало това.
Междувременно Елънд освободи катедрата и даде думата на Филин. Търговецът прочете предложение, в което призоваваше да се гласува за това контролът върху хранителните припаси в града да бъде преотстъпен на търговците. Този път самият Елънд застана начело на несъгласните и спорът избухна с нова сила. Вин следеше хода му с оживен интерес. Дали Елънд си даваше сметка, че се държи като другите, когато възразява на техните предложения?
Докато Елънд и още неколцина скаа затрудняваха прокарването на предложението, дойде време за обедна почивка. Хората в залата се надигнаха и взеха да се протягат уморено. Хам се обърна към Вин.
— Хубаво заседание, а?
Тя повдигна рамене.
— Наистина трябва да направим нещо по въпроса за безразличието ти относно гражданските задължения, мило момиче.
— Вече свалих едно управление — заяви Вин. — Предполагам, че с това съм изпълнила „гражданските си задължения“ поне за известно време.
Хам се засмя, макар че не сваляше бдителен поглед от тълпата. Също и Вин. Сега, когато всички се надигаха, бе най-удобният момент за покушение срещу Елънд. Един човек привлече вниманието й и тя се намръщи.
— Връщам се след миг — подхвърли на Хам и стана.
— Правилно постъпихте, лорд Пенрод — обърна се тихо Елънд към възрастния благородник. — Имаме нужда от още време. Знаете какво ще направи баща ми с града, когато го превземе.
Лорд Пенрод поклати глава.
— Не го направих за теб, синко. Постъпих така, за да не може този глупак Филин да поднесе града на тепсия, преди да изтръгнем от баща ти обещанието да не посяга на благородниците и техните права.
— Чакайте малко. — Елънд вдигна пръст. — Трябва да има и друг начин! Оцелелия от Хатсин никога не би предал града без бой.
Пенрод смръщи вежди и Елънд мислено се прокле. Старият лорд беше традиционалист — споменаването на Оцелелия нямаше да има положителен ефект върху него. Мнозина благородници се бояха от влиянието на Келсайър върху скаа.
— Помислете за това — добави Елънд, забелязал, че Вин се приближава. Тя му даде знак да се отдалечат встрани и той се извини и отиде при нея. — Какво има? — попита шепнешком.
— Жената отзад — рече също така тихо Вин, погледът й бе изпълнен с подозрителност. — Високата, със синята блуза.
Не беше трудно да бъде забелязана въпросната особа — носеше яркосиня блуза и пъстра червена пола. Беше на средна възраст, слаба, с дълга до кръста коса, завързана на плитка. Чакаше търпеливо, докато останалите кръстосваха из помещението.
— Какво по-точно? — попита Елънд.
— Тя е от Терис — рече Вин.
— Сигурна ли си? — Елънд повдигна вежди.
Вин кимна.
— Тези цветове… и толкова много накити. Със сигурност е териска.
— Е, и?
— Ами, не съм я виждала досега — обясни Вин. — Освен това те следи внимателно, дори в момента.
— Хората ме гледат непрестанно, Вин — отбеляза Елънд. — Аз съм крал в края на краищата. Освен това, защо е нужно да я познаваш?
— Всички други терисци идваха на среща при мен веднага щом пристигаха в града — отвърна Вин. — Аз убих лорд Владетеля, те ме виждат като освободител на родината си. Но тази не ми е позната. Дори не дойде да ми благодари.
Елънд завъртя очи, улови Вин за ръка и я обърна с гръб към жената.
— Вин, смятам за свой дълг да ти кажа нещо.
— Какво? — попита тя намръщено.
— Ти си прекрасна.
— Какво общо има това с въпроса? — ококори се Вин.
— Абсолютно нищо — отвърна Елънд с усмивка. — Само се опитвам да те отвлека от темата.
Вин постепенно се отпусна и също се засмя.
— Не зная дали някой ти го е казвал — продължи Елънд, — но понякога имаш пристъпи на параноя.
— Така ли? — учуди се тя.
— Зная, че ти е трудно да го повярваш, но е самата истина. Наистина ли смяташ, че тази териска възнамерява да ме убие?
— Вероятно не — призна Вин. — Но старите навици…
Елънд се засмя. После погледна към залата, където повечето членове на Събора разговаряха тихо на малки групички. Не се смесваха. Благородниците разговаряха с благородници, търговците с търговци, скаа работниците с други скаа работници. Изглеждаха толкова разделени, упорити в антагонизма си. Най-обикновеното предложение почти винаги се посрещаше с възражения, споровете отнемаха часове.