„Трябва да ми дадат още време!“ — помисли той. Но дори това да станеше, нима щеше да е решение? Време за какво? Пенрод и Филин бяха посочили съвсем точно слабите страни в предложението му.
Истината беше, че целият град бе в сериозна опасност. Никой не знаеше как да се справи с нашествие на превъзхождаща армия, най-малкото Елънд. Единственото, в което бе уверен, беше, че не бива да се предават. Поне засега. Трябваше да има някакъв начин да победят противника.
Вин продължаваше да оглежда зорко присъстващите. Елънд проследи погледа й.
— Още ли следиш териската?
Вин поклати глава.
— Става нещо друго. Нещо… странно. Това не е ли един от вестоносците на Клъбс?
Елънд се обърна. И наистина, през тълпата си пробиваха път неколцина войници. Хората си шепнеха, сочеха ги, някои дори се преместиха по-близо до изхода.
Елънд усети, че Вин е застинала от тревога, и изведнъж го прониза страх. „Закъсняхме. Армията е нападнала“.
Един от войниците доближи подиума и Елънд бързо попита:
— Какво има? Да не ни е нападнал Страф?
Войникът се намръщи загрижено.
— Не, ми лорд.
Елънд въздъхна едва чуто.
— Тогава какво?
— Милорд, появи се още една армия. Току-що пристигна пред градските стени.
11.
Странно, но тъкмо простодушието на Аленди бе първото, което ме подтикна да се сприятеля с него. Наех го за помощник през първия месец от пребиваването му в големия град.
За втори път от два дни Елънд стоеше на градските стени загледан към армията, дошла да завладее кралството му. Примижа срещу червеникавото следобедно сияние, но тъй като не беше Калаено око, нямаше как да различи подробности.
— Някакъв шанс да са дошли, за да ни се притекат на помощ? — попита той със слаба надежда и погледна изправения до него Клъбс.
Клъбс се намръщи.
— Развели са знамената на Сет. Забрави ли за него? Онзи тип, който преди два дни прати осем аломанти да ти видят сметката.
Елънд потрепери на хладния есенен вятър и погледна към новата армия. Вдигаше лагер на известно разстояние от армията на Страф, близо до Лутдавънския канал, който се разклоняваше от западния бряг на река Чанерел. Вин стоеше до Елънд, а Хам бе отишъл да провери градската стража. ОреСюр в кучешкия си облик клечеше търпеливо в краката на Вин.
— Как така не забелязахме, че приближават? — попита Елънд.
— Страф — отвърна Клъбс. — Сет дойде от същата посока, а нашите съгледвачи следяха първата армия. Страф вероятно е знаел за приближаването й от няколко дни.
— Страф поставя постове, които да наблюдават втората армия — докладва Вин. — Не виждам помежду им да пламти особено приятелство. — Стоеше на един от парапетите, в опасна близост до отвесната стена.
— Може пък да се нападнат едни други — подхвърли обнадеждено Елънд.
— Съмнявам се — изсумтя Клъбс. — Силите им са почти равни, може би със съвсем лек превес за Страф. Не мисля че Сет би рискувал да го атакува.
— Защо тогава са дошли? — попита Елънд.
Клъбс сви рамене.
— Сигурно се надява да изпревари Венчър и пръв да завладее града.
Говореше за завладяването на Лутадел, сякаш вече беше предрешено. Стомахът на Елънд се сви и той се подпря на близката бойница. Вин и останалите бяха крадци и скаа аломанти — низвергнати от обществото, преследвани през целия си живот. Сигурно бяха свикнали да живеят под напрежение и да изпитват постоянен страх — но не и Елънд.
Как можеха да съществуват без усещането, че държат нещата под свой контрол, да се примиряват с неизбежното? Елънд се чувстваше безпомощен. Какво да направи? Да избяга, да изостави града и другарите си? Това, разбира се, беше изключено. Но изправен не срещу една, а срещу две армии, готвещи се да разрушат града и да му отнемат трона, той някак не успяваше да овладее треперенето на ръцете си, докато стискаше стоманения парапет.
„Келсайър със сигурност щеше да знае какво да направи“.
— Ето там! — извика Вин и гласът и го стресна. — Какво е това?
Елънд се обърна. Вин гледаше към армията на Сет и вероятно бе разпалила калай, за да различи подробностите.
— Някой идва насам — продължи тя. — На кон.
— Пратеник? — попита Клъбс.
— Може би — отвърна Вин. — Но пък язди доста бързо… — Тя се затича по каменните бойници на стената. Кандрата я последва с подскоци.
Елънд и Клъбс забързаха след Вин и спряха до нея до една от кулите. Тя се бе привела напред и се взираше в конника. Или поне така предполагаше Елънд — той все още не виждаше това, което бе привлякло вниманието й.
„Аломантия“ — помисли Елънд и поклати глава. Защо съдбата не му бе отредила поне едно от уменията им — дори някое от по-слабите, като горене на мед или желязо?