Вин неочаквано се изправи и изруга.
— Елънд, това е Бриз!
— Какво? — възкликна той. — Сигурна ли си?
— Да. Преследват го. Конни стрелци.
Клъбс промърмори нещо, после махна с ръка на един вестоносец.
— Пратете конници! Отрежете преследвачите!
Вестоносецът се втурна да изпълнява заповедта.
— Няма да успеят навреме — рече тихо Вин. — Ще го настигнат или ще го повалят със стрели. Дори аз не бих могла да стигна там навреме. Макар че…
Елънд се намръщи.
— Вин, твърде е далеч, за да скочиш — дори за теб.
Вин извърна глава към него, усмихна се и се хвърли от стената.
Вин подготви Четиринайсетия метал, дуралуминий. Имаше достатъчно, но досега не го бе използвала. „Дано се получи“ — помисли си, докато търсеше подходяща котва. Кулата до нея беше подсилена с желязно скеле — щеше да свърши работа.
Тя Притегли скелето и се изстреля до върха на кулата. Веднага подскочи отново, Тласкаше се нагоре и навън, като променяше леко посоката встрани от стената. Изгаси всички метали освен пютриума и стоманата.
След това, като не спираше да се Оттласква от скелето, разпали дуралуминий.
Огромна сила бликна в тялото й. Беше толкова мощна и неочаквана, че само рязко разпаленият пютриум можеше да я запази цяла. Тя отхвърча надалече от цитаделата и профуча в небето, сякаш бе хвърлена от гигантска невидима ръка. Въздухът ревеше в ушите й, напорът на внезапното ускорение й пречеше да се съсредоточи.
За щастие бе изчислила добре траекторията си — насочи се право към Бриз и неговите преследвачи. Каквото и да бе направил Бриз, очевидно беше ядосал някого — защото го гонеха поне две дузини стрелци.
Вин започна да пада, тъй като стоманата и пютриумът бяха изгорели напълно в яркия изблик на дуралуминия. Откъсна стъкленицата с метали от колана си и я погълна на един дъх. Но докато я хвърляше настрани, внезапно й се зави свят. Не беше свикнала да скача дневно време. Беше странно да види как земята се носи към нея, да не чува познатото шляпане на мъглопелерината, да не е заобиколена от мъгли…
Първият преследвач опъна лъка си и се прицели в Бриз. И двамата не забелязваха Вин, която се спускаше право надолу като хищна птица към плячката си.
Не се спускаше. Падаше главоломно.
Вин изведнъж се съвзе, разпали пютриум и хвърли една монета към приближаващата се земя. Тласна се от монетата, за да забави ускорението си и да се отклони встрани. Падна точно между Бриз и конниците, като вдигна облак прах и пръст.
Конникът пусна стрелата.
Вин се претърколи и вдигна още прахоляк. Тласна се във въздуха и полетя към стрелата. След това Тласна срещу нея. Металният наконечник литна назад, раздроби дървената пръчка — и се заби право в челото на конния стрелец.
Мъжът падна от седлото. Вин се огледа за миг, после Тласна подковите на двата коня зад водача и ги спъна. Тласъкът я отхвърли назад. В същия момент я застигнаха болезнените викове на падналите ездачи.
Вин продължи да Тласка и да се носи над пътя, докато не застигна Бриз. Той се облещи, като я видя да виси във въздуха до галопиращия му кон. Дрехите й се вееха от скоростта. Тя му намигна, пресегна се и Притегли бронята на друг конник.
Веднага подскочи във въздуха. Тялото й протестира срещу внезапната промяна на посоката, но тя се опита да не обръща внимание на болката. Мъжът, когото бе Притеглила, успя да се задържи на седлото. Вин го блъсна с изпънати крака и го отхвърли назад.
Паднаха почти един до друг. Останалите конници дръпнаха юздите и спряха на трийсетина крачки от тях.
Келсайър вероятно щеше да нападне. Вярно, че бяха доста, но имаха брони, а конете им бяха подковани. Вин обаче не беше Келсайър. Беше успяла да ги забави достатъчно, за да може Бриз да се измъкне. Това й стигаше.
Вин се пресегна, Тласна един от конниците и полетя назад. Надяваше се, че ездачите ще помогнат на ранените си другари. Войниците обаче извадиха стрели с каменни върхове и ги поставиха на тетивите.
Вин изсъска яростно. „Добре, приятелчета — помисли си тя, — съветвам ви да се държите здраво“.
Тласна лекичко срещу тях, после разпали дуралуминий. Този път беше подготвена за внезапния взрив на сила — за болката в гърдите, за мощния пламък в стомаха, за свистящия вятър. Това, което не очакваше, бе ефектът, който оказа върху котвите си. Невидимата ударна вълна ги разпръсна във въздуха като изсъхнали листа.
„Хубаво ще е да съм малко по-внимателна с това нещо“ — помисли Вин, стисна зъби и се завъртя във въздуха. Стоманата и пютриумът отново бяха свършили и тя посегна към последната стъкленица. Трябваше да си носи повече.