Инквизиторите не желаеха да ги посещават.
— Е? — попита Марш.
Двамата със Сейзед стояха на северния ръб и над дълбоката няколкостотин стъпки бездна. Сейзед разтвори калаения си резервоар и почерпи малко от острото зрение, което бе съхранил там. Периферното му зрение се замъгли, но обектите пред него сякаш се приближиха. Той почерпи още малко зрение и потисна гаденето, което се появи заедно с рязката смяна на картината.
Изостреното зрение му помогна да разгледа Конвентата в подробности. Сега виждаше всяка цепнатина върху тъмните стени — широки, яки, заплашителни. Можеше да различи ръждивите пирони на стоманените планки, с които бяха прихванати камъните. Виждаше обраслите с лишеи ъгли и покритите със сажди корнизи. Нямаше прозорци.
— Не зная — рече той, докато бавно възстановяваше нормалното си зрение. — Трудно е да се каже дали крепостта е обитаема, или не. Не забелязах никакво движение, нито светлина. Но не е изключено инквизиторите да се крият вътре.
— Не — Марш поклати глава. — Отишли са си.
— Защо ще си отиват? Мястото изглежда доста сигурно. Не би могло да издържи срещу цяла армия, но инак е убежище в тези размирни времена.
— И все пак са си отишли.
— Защо си толкова сигурен?
— Не зная.
— И къде са се дянали?
Марш го погледна, сетне извърна глава.
— На север.
— Към Лутадел? — попита Сейзед и се намръщи.
— И натам също — отвърна Марш. — Ела. Не зная дали ще се върнат, но трябва да се възползваме от възможността.
Сейзед кимна. В края на краищата нали за това бяха дошли. Но вътре в себе си усещаше колебание. Той беше човек на книгите и вярната служба. Дори пътуването из провинцията и срещата със селяните бяха нарушили донякъде душевния му покой. Но да проникне в крепостта на инквизиторите…
Марш, изглежда, не се интересуваше от вътрешните му борби. Обърна се и пое по ръба на кратера. Сейзед метна раницата си на рамо и го последва.
Скоро стигнаха до тясна площадка. До ръба й имаше приличащо на клетка съоръжение, очевидно предназначено за спускане до дъното. Марш спря до него, но не влезе.
— Какво има? — попита Сейзед.
— Въжената система — обясни Марш. — Направена е така, че долу трябва да има човек, който да те спусне.
Сейзед кимна. Марш пристъпи напред и бутна една ръчка. Клетката полетя надолу. Въжето започна да пуши, скрипецът заскърца под тежестта на носещото се към дъното дървено съоръжение. След секунди в стените на кратера отекна приглушен трясък.
„Ако в крепостта има някой — помисли Сейзед, — вече знае, че сме тук“.
Марш се обърна към него. Стоманените му очи блестяха на вечерната светлина.
— Следвай ме както можеш. — След това развърза едно от въжетата и започна да се спуска по отвесния склон.
Сейзед доближи ръба на платформата и погледна надолу, към поклащащия се в мрака Марш и мъгливата бездна под него. След това коленичи и отвори раницата си. Разкопча металните гривни на ръцете си — неговите медни металоеми. В тях се съдържаха спомени от всички Пазители, събирани от векове. Той ги подреди внимателно на една страна, сетне извади две по-малки гривни — едната желязна, другата пютриумна — от раницата. Металоеми на воин.
Дали Марш осъзнаваше колко неопитен е Сейзед в тази област? Не силата прави добрия войник. Той се наведе и постави гривните на глезените си. След тях извади два пръстена — калаен и меден, и ги наниза на пръстите си.
Затвори раницата, метна я на рамо и взе медните металоеми. Намери подходящо скривалище — цепнатина между две канари — и ги пъхна вътре. Каквото и да се случеше долу, той не искаше да рискува попаднат у инквизиторите.
За да напълни медните металоеми със спомени, Сейзед бе изслушал разказа на друг Пазител, който му бе предал цялата си колекция от истории, легенди и факти. Сейзед бе запаметил всяко изречение, след това бе прехвърлил тези спомени в металоемите за по-късна употреба. Той самият помнеше съвсем малко от наученото — но можеше да изтегли всяка книга или разказ, стига да поискаше, да ги върне в паметта си и да се възползва от тях, сякаш току-що ги е научил. Достатъчно беше да си сложи съответните гривни.
Без медните металоеми изпита неясна тревога. Поклати глава и се върна на площадката. Марш се спускаше доста бързо към дъното на кратера — като всички инквизитори той притежаваше уменията на Мъглороден. Макар че как точно се бе сдобил с тези умения — и как живееше със стоманените шипове в главата си — оставаше загадка: Марш така и не отговаряше на въпросите на Сейзед.
Сейзед се наведе над ръба и извика, за да привлече вниманието на Марш, показа му раницата и я пусна. Марш вдигна ръка и раницата се стрелна надолу, Притеглена за металите от ръката му. Инквизиторът я метна на рамо и продължи да се спуска.