Сейзед пристъпи от платформата. Докато падаше, отвори мислено железния металоем и почерпи от силата, която бе съхранил вътре. Пълненето на всеки металоем винаги изискваше определена жертва — за да съхрани зрение, Сейзед трябваше да прекара няколко седмици в полусляпо състояние. През това време носеше калаена гривна, в която натрупваше неизползваното зрение за по-късна употреба.
Желязото беше малко по-различно от останалите метали. То не съхраняваше зрение, сила или издръжливост — нито дори спомени. Запазваше нещо съвсем различно: тегло.
Но днес Сейзед не разтвори съхранената в железния металоем сила, тъй като тя щеше да го направи още по-тежък. Вместо това той започна да попълва металоема, да го подтиква да му изсмуква теглото. Веднага го изпълни познатото усещане за лекота — сякаш тялото му се разтваряше във въздуха.
Териските философи можеха да разкажат доста неща по въпроса за железния металоем, но за Сейзед важното беше, че пада все по-бавно. Тънките метални гривни на краката му бяха най-тежката част от тялото му и с тяхна помощ той запазваше първоначалната си поза. Разпери ръце и леко се преви, за да увеличи съпротивлението на вятъра. Снижаването му не беше и твърде бавно — не чак като на падащо листо или перце. Но и не се носеше главоломно. Важното беше, че през цялото време упражняваше контрол над полета. Дрехите му плющяха и той махаше с ръце като с крила. Марш го изгледа любопитно, когато го подмина.
Щом доближи дъното, Сейзед разтвори пютриумния металоем и измъкна отвътре микроскопична част от съхранената сила. Блъсна се в земята — съвсем слабо, тъй като тялото му беше леко и дори не се наложи да свива крака, за да омекоти удара.
Мигом спря да пълни железния металоем, прекъсна черпенето на пютриум и остана да чака мълчаливо Марш. Наблизо се въргаляха останките от разбитата клетка. Сейзед забеляза до тях захвърлени окови. Изглежда, не всички дошли тук го бяха сторили по собствена воля.
Докато Марш се спусне, мъглите започнаха да изплуват. Сейзед бе свикнал с тях от съвсем малък и не изпитваше никакво безпокойство. Но въпреки това имаше странното усещане, че ще го задушат. Ще го убият, както, изглежда, бяха направили със стария Джед, нещастния селянин, чиято смърт бе разследвал.
Когато стигна на десетина крачки височина, Марш скочи и се приземи с аломантична ловкост. Макар че бе прекарал доста голяма част от времето си в компания на Мъглородни, Сейзед беше впечатлен от уменията му. Разбира се, никога не бе изпитвал завист. Вярно, че аломантията бе за предпочитане в бой, но тя не можеше да разшири умствените способности, да ти осигури познания и спомени, трупани в продължение на хиляда години. Не можеше да те научи да лекуваш рани или болести, да образоваш неграмотните селяци, да им показваш как по-успешно да торят нивите си.
Ферохимичните металоеми не бяха толкова зрелищни, но притежаваха много по-ценни качества за ползата на обществото.
Освен това Сейзед знаеше няколко ферохимични трика, които биха изненадали и най-опитния боец.
Марш му подаде раницата.
— Да вървим.
Сейзед кимна, метна раницата на гръб и го последва по каменистото дъно на кратера. Беше му странно да е в компанията на Марш, тъй като не бе свикнал с толкова високи хора. Терисците бяха високи по природа, а Сейзед бе дори още по-висок — имаше несъразмерно дълги ръце и крака, вероятно като следствие от факта, че бе кастриран още в най-ранно детство. Макар че лорд Владетеля беше мъртъв, териската култура щеше още дълго да страда от последствията, наложени с неговата размножителна програма и принудителното професионално ориентиране — методи, чрез които той се бе опитал да изкорени ферохимията от този народ.
Серанската конвента изплува от мрака. Изглеждаше още по-злокобна, отколкото от ръба на кратера. Марш тръгна към портала и Сейзед го последва. Не се страхуваше, ни най-малко. Страхът никога не бе играл никаква роля в живота му. Но се безпокоеше. Бяха останали само неколцина Пазители и ако загинеше, това означаваше още един по-малко, който да пътува, да съхранява познания и да учи хората.
„Не че се занимавам с това в момента…“
Марш огледа тежките стоманени порти, подпря с рамо едното крило и изглежда, разпали пютриум, за да увеличи силата си. Сейзед се присъедини към него и двамата натиснаха едновременно. Вратата не помръдна.
Съжалявайки за разхода на сила, Сейзед отвори пютриумния металоем и почерпи още. Използва много повече, отколкото при приземяването си, и мускулите му веднага започнаха да трупат обем. За разлика от аломантията, ферохимията често оказваше пряк ефект върху тялото. Под расото си Сейзед постепенно придобиваше масата и структурата на трениран воин и с лекота удвои силата си.