Пантите дори не изскърцаха. Вратата бавно се отмести навътре и зад нея се показа дълъг тъмен коридор.
Сейзед затвори пютриумния металоем и се върна към нормалното си състояние. Марш прекрачи прага на Конвентата и нагази до глезени в кълбящата се мъгла.
— Марш? — повика го Сейзед.
Инквизиторът се обърна.
— Вътре ще съм полусляп…
— Ферохимичите ти способности…
Сейзед поклати глава.
— Мога да виждам в мрака само ако има поне малък източник на светлина. Пък и не бих искал да изчерпвам запасите на калаения металоем. Ще ни трябва фенер.
Марш се замисли, после кимна, обърна се и потъна в тъмнината.
„Виж ти — помисли Сейзед. — Инквизиторите могат да се оправят в непрогледен мрак“.
Това следваше да се очаква — стоманените шипове изпълваха изцяло очните ябълки на Марш и бяха унищожили очите. Каквато и странна сила да позволяваше на инквизиторите да виждат, очевидно действаше еднакво добре както на дневна светлина, така и в мрак.
След малко Марш се върна с фенер. От захвърлените до клетката окови Сейзед бе стигнал до извода, че инквизиторите са държали тук голяма група роби или слуги, които да се грижат за домакинството. Въпросът е къде бяха тези хора сега? Дали бяха избягали?
Сейзед запали фенера с кремък, който извади от раницата, вдигна го високо и щом тръгнаха, започна да пълни медния пръстен на дясната си ръка — процес, с който го превръщаше в металоем.
— Големи помещения — зашепна, — без украса. — Не беше необходимо да произнася думите на, глас, но така формулираше по-ясно мислите си. А след това ги съхраняваше в металоема. — Инквизиторите очевидно изпитват влечение към стоманата — продължи той. — Нищо чудно, след като учреждението им е придобило названието Стоманеното министерство. По стените са окачени тежки метални плочи, по които, за разлика от тези отвън, няма ръжда. Много от тях не са гладки, а са покрити със странни драскулки, които сякаш са… инкрустирани.
Марш се обърна и го изгледа намръщено.
— Какво правиш?
Сейзед вдигна ръка и му показа медния пръстен.
— Трябва да опиша какво виждам тук. А после да го повторя пред други Пазители. Сигурен съм, че на това място ще открием доста интересни неща.
Марш продължи напред.
— Не си прави труда. Инквизиторите не са толкова интересни.
— Не е въпросът дали са интересни, Марш — възрази Сейзед, докато осветяваше с фенера един каменен стълб. — Ценно е познанието за всички религии. Трябва да се погрижа тези неща да бъдат запазени.
Сейзед огледа за миг колоната, затвори очи, създаде в главата си мислено изображение и го добави в медния металоем. Визуалните спомени не бяха толкова полезни, колкото словото. Визуализирането избледняваше бързо след извличането му от металоема, тъй като умът показваше тенденция да го променя. Освен това не можеше да се предава на друг Пазител.
Марш не отговори на коментара на Сейзед за религиите и продължи навътре в сградата. Сейзед го последва с по-бавна крачка, като продължаваше да си мърмори и да записва всичко в металоема. Усещането бе доста странно. Веднага щом произнасяше някоя дума, той усещаше как тя изчезва от главата му и оставя след себе си празнина. Затрудняваше се да си припомня дори това, което бе казал преди миг. Но от друга страна, след като ги прехвърлеше в металоема, можеше да ги извлича оттам и те щяха да са свежи, все едно току-що произнесени.
— Помещението е с висок таван — обясняваше той. — Има няколко колони и те са облицовани със стомана. Големи, с правоъгълна форма. Струва ми се, че хората, създали това място, не са разбирали нищо от финес и красота. Дребните детайли са пренебрегнати за сметка на правите линии и яката конструкция. Докато се движим по централния коридор, тази архитектурна тема се повтаря. По стените няма картини, нито дървени украси. Дълъг широк коридор с множество отразяващи светлината повърхности. Подът е от стоманени квадрати, всеки със страна по няколко стъпки. При допир са хладни. Странно е, че няма никакви гоблени, витражни прозорци или други украси, типични за лутаделската архитектура. Няма кули и сводове. Само квадрати и правоъгълници. Линии и още линии. Нищо, което да е меко. Няма килими и черги. Няма и прозорци. Това е място за хора, виждащи света различно от обикновения човек. Марш крачи напред по този просторен коридор, сякаш декорът не го интересува. Ще го последвам и ще продължа записа след малко. Изглежда, че нещо го води… нещо, което аз не усещам. Може би…