Млъкна, защото зави зад ъгъла и видя, че Марш е спрял на входа на просторна зала. Светлината от фенера подскочи в разтрепераната ръка на Сейзед.
Марш бе открил прислугата.
Бяха умрели достатъчно отдавна, та миризмата да изчезне. Или поне да не се усеща отдалече. Може би тъкмо нея бе следвал Марш — когато разгаряш калай, сетивата ти се усилват многократно.
Инквизиторите си бяха свършили работата педантично. Това бяха останките от клане. Помещението беше голямо, но имаше само един изход и телата бяха нахвърляни в дъното, убити с мечове или секири. Прислужниците се бяха свличали по стената, преди да издъхнат.
Сейзед извърна глава.
— Тук мирише на зло — отбеляза Марш.
— Чак сега ли забеляза? — попита Сейзед.
Марш се извърна и го погледна втренчено.
— Не бива да се задържаме тук. В дъното на коридора има стълбище. Аз ще се кача горе — там са жилищните помещения на инквизиторите. Ако имам късмет, ще намеря това, за което съм дошъл. Ти остани тук или обиколи наоколо. Но не идвай с мен.
Сейзед се намръщи.
— Защо?
— Не мога да ти обясня, но трябва да съм сам. Не ме интересува какво мислиш за жестокостта на инквизиторите. Но не желая да си до мен… когато го мислиш.
Сейзед обърна фенера, за да не осветява ужасната сцена.
— Добре.
Марш се обърна, шмугна се покрай него и изчезна в тъмнината. Сейзед остана сам.
Опитваше се да не мисли за видяното. Върна се в коридора, обрисува шепнешком картината на клането пред металоема, после отново се съсредоточи върху описанието на архитектурата и украсата — ако причудливите рисунки върху стоманения обков на стените можеха да се нарекат така.
Но докато работеше — гласът му отекваше приглушено в далечните стени, — очите му неволно се извръщаха към тъмната зала. До входа й имаше черен правоъгълник. Стълбище, водещо надолу.
Вече знаеше, че няма да издържи на любопитството и ще слезе. Все същата история, любопитството, желанието да опознае непознатото. Жаждата, която го бе отвела при Келсайър. Търсенето на истината никога не можеше да бъде завършено, нито игнорирано. Ето защо той се предаде и тръгна към черния квадрат, като продължаваше да шепне:
— Стълбите са сходни с това, което видях в коридора. Широки са като стълбище, водещо към дворец или храм. Само дето се спускат надолу, в тъмнината. Издялани са от камък и са облицовани със стомана. Стъпалата са високи, предназначени за решителна крачка. Вървя и си задавам въпроса какви ли тайни може да са скрили инквизиторите под земята. Цялата тази сграда е една голяма тайна. Какво ли са правили тук, на тези големи коридори и пусти зали? Стълбището свършва в голямо и ниско помещение. Едва сега забелязах, че тук няма врати. Всяка стая е отворена, открита за тези отвън. Докато вървя, надничам в тези подземни помещения. Обзаведени са съвсем оскъдно. Няма библиотеки, нито шкафове. В някои има метални блокове, които приличат на олтари. Само последната стая в дъното е малко по-различна. Не съм сигурен на какво ми прилича. На зала за изтезания? Тук има маси — метални маси, — приковани към пода. Опръскани са с кръв, но няма трупове. По пода също има засъхнали пръски — тук са умирали хора, много хора. Не виждам никакви инструменти за изтезания… Но има остри клинове. Като тези в очите на инквизиторите. Някои са изцапани с кръв. Не искам да ги докосвам. Други са… съвсем като тези в очите на Марш. Но от различен метал.
Сейзед потрепери и отново огледа помещението. Дали тук не създаваха нови инквизитори? Изведнъж го споходи ужасяващо видение — доскоро те бяха само няколко десетки, но може би бяха умножили редовете си през месеците, прекарани в изолация тук.
Не, това едва ли беше възможно. Инквизиторите бяха потайна, особена секта. Къде щяха да намерят хора, които да встъпят в редиците им? И защо не ги бяха създали от слугите, които бяха избили горе?
Сейзед винаги бе подозирал, че човек трябва да е аломант, за да го превърнат в инквизитор.
Докато се обръщаше да излезе, светлината падна върху нещо в дъното. Друга врата.
Той тръгна натам, като внимаваше да не стъпва по съсиреците по пода. Зад отвора почваше тясно стълбище. Обхванат от любопитство, Сейзед заслиза по изтритите каменни стъпала. Имаше чувството, че се задушава.
Озова се в малко помещение. Вдигна фенера и освети…
Стена. Глуха стена. По-точно стоманена плоча. Широка почти пет стъпки и почти толкова висока. Цялата изписана. Заинтригуван, Сейзед остави раницата, пристъпи напред и вдигна фенера към горната част на плочата.
Текстът беше на териски. На странен диалект, но Сейзед можеше да го разчете дори без своя езикосъдържащ металоем. Ръката му затрепери, докато четеше написаното: