Когато Били се върна от отпуска, той получи заповед да замине за Европа. Беше необходим в главната квартира на един пехотен полк, който се биеше в Люксембург. Полковият помощник-свещеник бе загинал.
Така е то.
Когато Били се присъедини към полка, последният бе в процес на унищожение от страна на германците в прочутата Булжска битка. Били даже не успя да се срещне с пастора, на когото трябваше да бъде помощник, не му отпуснаха нито каска, нито военни ботуши. Това бе през декември 1944 година, по време на последната мощна германска атака през войната.
Били оцеля, но като зашеметен скитник, далеч зад новия германски фронт. Трима други скитници, не чак толкова зашеметени, позволиха на Били да се прикачи към тях. Двама от тях бяха разузнавачи, а третият — противотанков артилерист. Нямаха ни храна, ни топографски карти. Избягвайки немците, не се отдаваха на селската тишина, която ставаше все по-дълбока. Ядяха сняг.
Движеха се в индийска нишка. Най-напред разузнавачите — умни, грациозни, безмълвни. Те имаха пушки. После идваше противотанковият артилерист — неловък и глупав. Той се бе приготвил да плаши немците с автоматичен Колт 45 в едната ръка, и войнишки нож в другата.
Последен вървеше Били Пилгрим с празни ръце, мрачно примирен със смъртта. Били бе смешен — висок един и деветдесет, с гърди и рамене като голяма кибритена кутия. Той нямаше нито каска, нито шинел, нито оръжие, нито ботуши. На краката си носеше евтини половинки обувки, които бе купил за погребението на баща си. Единият от токовете му бе паднал и той се поклащаше куцук-куцук, куцук-куцук. Нежеланият танц куцук-куцук, куцук-куцук му причиняваше болка в таза.
Били беше облечен с тънка куртка, риза и панталони от остра вълна и долно бельо с дълги ръкави и крачоли, мокри от пот. Той единствен от четиримата имаше брада. Това бе безредна остра брада и някои от нейните косми бяха побелели, въпреки че Били бе само на двадесет и една година. Бе започнал и да оплешивява. От вятъра, студа и усилените движения лицето му бе станало червено.
Той ни най-малко не приличаше на войник. Приличаше на нечисто фламинго.
На третия ден от скитането някой стреля по четиримата отдалеч четири пъти, когато те пресичаха тесен път, покрит с тухли. Първият изстрел бе за разузнавачите. Следващият бе за противотанковия артилерист, който се казваше Роланд Уиъри.
Третият изстрел бе за нечистото фламинго. То спря като заковано на средата на пътя, когато смъртоносната пчела избръмча край ухото му. Били стоеше така учтиво, давайки на стрелеца още една възможност. Според неговите объркани схващания за правилата на войната, на всеки стрелец трябва да се даде възможност да опита втори път. Следващият куршум, ако се съди по звука, премина на няколко сантиметра от коляното на Били.
Роланд Уиъри и разузнавачите бяха в безопасност в канавката и Уиъри изръмжа на Били: „Махни се от пътя, че ще ти еба майката!“ Последната част на фразата бе новост в езика на белите в 1944 година. Тя бе толкова необикновена и изненадваща за Били, който още никога не бе ебал, че свърши работа. Били се опомни и се махна от пътя.
„Пак ти спасих живота, копеле такова“ — каза Уиъри на Били в канавката. Дни наред той все спасяваше живота на Били, псуваше го, риташе го, удряше го, караше го да върви. Беше абсолютно наложително да се използва жестокост, защото Били не искаше да направи нищо, за да се спаси. Били искаше да го няма. Беше премръзнал, гладен, объркан и неспособен за нищо. Сега той едва можеше да различи кога спи и кога е буден. На третия ден започна да му се струва, че не съществува голяма разлика между ходенето и стоенето на едно място.
Искаше всички да го оставят на мира. „Вие, момчета, вървете без мене“ — повтаряше той непрекъснато.
И Уиъри като Били бе новак във войната. И той също бе попълнение. Като член на оръдеен разчет той бе участвал в изстрелването на един снаряд в знак на гняв — от петдесет и седем милиметрово противотанково оръдие. Оръдието издаде звук, сякаш Всемогъщият Бог отваряше ципа на дюкяна си. Оръдието лизна сняг и растителност с огнен език, дълъг десет метра. Пламъкът остави черна стрела по земята, която показваше на немците точно къде е скрито оръдието. Изстрелът не попадна в целта.
Целта бе един танк „Тигър“. Танкът завъртя осемдесет и осем милиметровата си зурла, душейки, и видя стрелата по земята. Стреля. Изби всички от разчета, освен Уиъри.
Така е то.
Роланд Уиъри бе само осемнадесетгодишен, в края на нещастно детство, по-голямата част от което бе прекарано в Питсбург, Пенсилвания. В Питсбург не го обичаха. Не го обичаха, защото бе глупав, тлъст, зъл и миришеше на сланина, колкото и да се миеше. Хората в Питсбург не искаха да дружат с него и непрекъснато го пращаха да пасе.