На Уиъри му бе омръзнало да го пращат да пасе. Когато го пращаха да пасе, Уиъри намираше някого, когото хората обичаха още по-малко, и известно време се влачеше с него насам-натам, преструвайки се на приятел. После намираше някакъв повод да го набие до посиране.
Това се повтаряше. Уиъри установяваше с хората налудничава, сексуална, садистична връзка, за да ги набие в края на краищата. Той им разправяше за колекциите на баща си от пушки, саби, уреди за измъчване, каторжни вериги и т.н. Бащата на Уиъри, който бе водопроводчик, наистина събираше такива неща и колекцията му бе застрахована за четири хиляди долара. Той не бе единственият. Принадлежеше към голям клуб, съставен от хора, които събираха подобни неща.
Веднъж бащата на Уиъри подари на майката на Уиъри испански инструмент за премазване на пръсти — в пълна изправност — да го използва за притискане на пазарските си сметки в кухнята. Друг път й подари нощна лампа, чиято основа бе модел, голям около 30 сантиметра, на прочутата „Желязна девица от Нюрнберг“. Истинската Желязна девица бе средновековен инструмент за измъчване, нещо като варел във формата на жена, покрит отвътре с шипове. Предницата на жената бе съставена от две врати на панти. Слагали вътре престъпника и бавно затваряли вратата. Имало два специални шипа, където били очите му. На дъното имало улей за изтичане на кръвта.
Така е то.
Уиъри бе разправял на Били Пилгрим за Желязната девица, за улея на дъното й и за какво служи. Той му беше разправял за куршумите дум-дум. Беше му казал, че баща му имал пистолет дерингер, който можел да се носи в джоба на жилетката, а пък правел такава дупка в човека, че „прилеп може да прелети през нея, без да допре някъде с крилата си.“
Веднъж Уиъри с презрение каза на Били, че се хваща на бас, че той не знае какво е „канавка за кръв“. Били каза наслука, че това е улеят на дъното на Желязната девица, но сбърка. Били узна, че „канавка за кръв“ се нарича плиткият улей отстрани на острието на сабя или щик. Уиъри разправи на Били за някои хитри начини за измъчване, за които бе чел, които бе виждал по филмите или, за които бе чувал по радиото, и за други хитри начини за измъчване, които сам бе измислил. Едно от откритията му бе да продупчи някому тъпанчето на ухото със зъболекарска бормашина. Той попита Били кой, според него, е най-лошият начин на екзекуция. Били си нямаше представа. Оказа се, че правилният отговор е следният: „Забучваш човека на кол на върха на един мравуняк в пустинята — разбираш ли? — с лице нагоре, слагаш мед по топките и кура му, изрязваш клепачите му, че да се кокори към слънцето, докато умре.“
Така е то.
Сега, след като бяха стреляли по него, Уиъри лежеше в канавката с Били и разузнавачите. Той накара Били да разгледа отблизо войнишкия му нож. Ножът не му бе даден от военните. Беше му го подарил баща му. Острието беше двадесет и пет сантиметра дълго и триъгълно в напречен разрез. Дръжката бе от месинг, с верига от халки, през които Уиъри промуши дебелите си пръсти. Халките не бяха обикновени; те бяха покрити с шипове.
Уиъри погали бузата на Били с шиповете и я бодна със свирепо-нежна сдържаност.
— Ще ти хареса ли да те праснат с това, а? Ааааа? — искаше да знае той.
— Няма да ми хареса — каза Били.
— Знаеш ли защо острието е триъгълно?
— Не.
— Прави рани, които не зарастват.
— А!
— Прави триъгълна дупка в човека. Прободеш някого с обикновен нож и се получава цепка. Нали така? Цепката се затваря от горе до долу. Нали така?
— Така.
— Глупости! Какво ли знаеш ти! Какво по дяволите ви учат в университета?
— Не стоях много дълго там — каза Били и това бе вярно. Той бе учил в колежа само шест месеца и всъщност това не бе истински колеж, а вечерни курсове към илиумското училище по оптометрия.
— Университетско синче — каза язвително Уиъри.
Били повдигна рамене.
— В живота има много повече неща, отколкото в книгите — каза Уиъри. — Сам ще разбереш това.
Били пак не отговори, там, в канавката, тъй като не искаше разговорът да продължи повече, отколкото бе необходимо. Но някак смътно му се искаше да каже, че и той знае нещичко за кървави жестокости. В края на краищата Били бе съзерцавал мъчения и ужасни рани в началото и в края на почти всеки ден от своето детство. На стената на малката му спалня в Илиум висеше много страшно разпятие. Един военен хирург би се възхитил на почти клиническата точност, с която художникът бе предал всички рани на Христа — раната от копието, раните от тръните, дупките от железните шипове. Смъртта на неговия Христос бе ужасна. Неговият Христос бе жалък. Това е то.