Беше така увит и му бе така топло, че всъщност не изпитваше никакво чувство за опасност. Погледът му върху външния свят бе ограничен в рамките на това, което можеше да види през тесния процеп между ръба на каската и края на шала, скриващ бебешкото му лице от върха на носа надолу. На Уиъри му бе така уютно там вътре, че можеше да си представя, че се намира в безопасност у дома си, оцелял от войната, и разправя на родителите си и на сестра си истинската история на войната — докато истинската история на войната все още продължаваше. Версията на Уиъри за истинската история на войната бе както следва:
При едно страхотно германско нападение Уиъри и другарите му от противотанковото оръдие се биха здравата, докато всички бяха избити, с изключение на Уиъри.
Така е то.
После Уиъри се свърза с двама разузнавачи, те веднага станаха близки приятели и решиха с оръжие да си пробият път до своите линии. Щяха да се движат бързо. Да се предават — дума да не става! Всички си стискаха ръцете. Нарекоха се „тримата мускетари“.
Но после това проклето университетско хлапе, което е толкова каба, че не е трябвало да го взимат в армията, попита дали може да върви с тях. Та той нямаше нито пушка, нито нож. Нямаше нито каска, нито кепе. Не можеше дори да ходи, както трябва — клатеше се, куцук-куцук, куцук-куцук, като подлудяваше всички и издаваше тяхното местонахождение. Беше жалък. Тримата мускетари бутаха, носеха и влачеха университетското хлапе през цялото време, чак докато стигнаха до своите позиции, според историята на Уиъри. Те спасиха проклетата му кожа.
В действителност Уиъри се върна назад да разбере какво е станало с Били. Той каза на разузнавачите да чакат, докато намери университетското копеле. Мина под един нисък клон. Клонът удари върха на каската му и тя издрънча. Уиъри не чу това. Някъде лаеше голямо куче. Уиъри не чу и това. Един офицер поздравяваше тримата мускетари и казваше, че ще ги представи за бронзови звезди.
— Какво друго мога да направя за вас, момчета? — питаше офицерът.
— Бихме желали да останем заедно до края на войната, сър — каза един от разузнавачите. — Има ли начин да се уреди тримата мускетари никога вече да не се разделят?
Били Пилгрим бе спрял в гората. Той се бе облегнал до едно дърво със затворени очи. Главата му бе килната назад, а ноздрите му бяха разширени. Приличаше на поет в Партенона. В този момент Били за първи път се откачи от времето. Вниманието му се залюля бавно по цялата дъга на живота му, мина през неговата смърт, която представляваше виолетова светлина. Там нямаше никой друг, нямаше нищо. Само виолетовата светлина — и глухо бучене.
А после Били се прехвърли отново в живота, върна се далеч назад, чак до времето, преди да се роди, което представляваше червена светлина и клокочещ шум. После отново се прехвърли в живота и спря. Беше малко момче, което се къпеше под душа заедно с косматия си баща в плавалнята на Младежкото християнско дружество в Илиум. Усещаше миризмата на хлор от плувния басейн в съседното помещение и чуваше тропането на трамплина.
Малкият Били бе ужасен, защото баща му бе казал, че ще го научи да плува по метода „или се научаваш, или потъваш“. Баща му щеше да го хвърли в дълбокия край на басейна и Били, ще не ще, трябваше да плува.
Това приличаше на екзекуция. Били се вцепени, когато баща му го носеше от отделението с душовете до басейна. Очите му бяха затворени. Когато ги отвори, намираше се на дъното на басейна, а наоколо се разнасяше красива музика. Били загуби съзнание, но музиката продължаваше. Той смътно разбра, че някой го спасява. Били бе против това.
Оттук той пропътува във времето до 1965 година. Бе четиридесет и една годишен и отиваше на посещение при болната си майка в Пайн Нол, дом за старци, където я бе настанил един месец преди това. Майка му беше хванала пневмония и не се надяваха да оживее. Тя обаче оживя и живя още дълги години.
Гласът й се бе съвсем изгубил и за да я чува, Били трябваше да допре ухо до нейните пергаментови устни. Тя явно имаше да му каже нещо много важно.
— Как…? — започна тя и спря. Беше много уморена. Надяваше се, че няма да е необходимо да каже останалата част от изречението, че Били ще го довърши вместо нея.
Но Били нямаше никаква представа какво иска да каже майка му.
— Какво как, мамо? — подкани я той.
Тя едва преглътна и пророни няколко сълзи. После засъбира сили от цялото си порутено тяло, дори от върха на пръстите си, и накрая успя да събере достатъчно, за да прошепне цялото изречение:
— Как остарях толкова много?