— Ето го, момчета — каза Уиъри. — Не иска да живее, ама ще живее. Когато се измъкне оттук, ще дължи живота си на тримата мускетари.
Едва сега разузнавачите узнаха, че Уиъри смята себе си и тях за тримата мускетари.
Там долу, в коритото на потока, Били Пилгрим си мислеше, че той, Били Пилгрим, се превръща безболезнено в пара. Мислеше си, че ако го оставят на мира поне за миг, той няма вече никому да причинява неприятности. Ще се превърне в пара и ще се понесе над дърветата.
Голямото куче отново излая някъде. От страха, ехото и зимната тишина гласът на кучето проехтя като голям бронзов гонг.
Осемнадесетгодишният Роланд Уиъри се промъкна между двамата разузнавачи, уви тежките си ръце около раменете им и каза:
— А какво ще правят сега тримата мускетари?
Били Пилгрим имаше приятна халюцинация. Обут със сухи, топли бели вълнени чорапи, той се пързаляше на кънки по пода на една бална зала. Хиляди хора му ръкопляскаха. Това не бе пътешествие във времето. Никога не бе се случило и никога нямаше да се случи. Това бе делириумът на един умиращ млад човек, чиито обувки бяха пълни със сняг.
Един от разузнавачите провеси глава и от устните му потече слюнка. И вторият направи същото. Те внимателно проучиха незначителния ефект на слюнката върху снега и върху историята на човечеството. Бяха дребни, грациозни люде. Много пъти бяха попадали зад германските линии, живееха там като горски същества, от една минута до следващата, в полезен ужас и мислеха безмозъчно, с гръбнаците си. Сега те се измъкнаха изпод любящите ръце на Уиъри. Казаха му, че е по-добре той и Били да намерят на кого да се предадат. Разузнавачите повече нямаше да ги чакат.
И те изоставиха Уиъри и Били в коритото на дълбокия поток.
Били Пилгрим продължи да се пързаля, обут във вълнените си чорапи, и правеше фигури, които повечето хора биха сметнали за страшно трудни — завъртания, спирания и т.н. Ръкоплясканията продължаваха, но техният тон се промени, когато халюцинацията отстъпи пред пътешествие във времето.
Били спря да се пързаля и се озова на подиума в един китайски ресторант в Илиум, Ню Йорк, рано един следобед през есента на 1957 година. Бурно го аплодираха членовете на клуба Лайъз. Току-що бяха го избрали за председател и той трябваше да произнесе реч. Беше страшно уплашен и смяташе, че са направили ужасна грешка. Всички тези заможни, солидни хора щяха сега да открият, че са избрали едно смешно нищожество. Те щяха да чуят пискливия му глас, същият, какъвто беше и през войната. Той преглътна. Знаеше, че гласните му струни бяха като малка свирка от върбова пръчка. Нещо по-лошо — нямаше какво да каже. Тълпата стихна. Всички изглеждаха розови и сияещи.
Били отвори уста и от нея излезе дълбок, звучен тон. Гласът му бе разкошен. Той разказваше вицове, които караха публиката да се залива от смях. После изведнъж стана сериозен, отново пусна шеги и завърши с тон на смирение.
Обяснението на чудото се състоеше в следното: Били беше вземал уроци по ораторско изкуство.
А после отново се намери в коритото на замръзналия поток. Роланд Уиъри се канеше да го бие до посиняване.
Уиъри бе изпълнен с трагически гняв. Пак го бяха зарязали. Той набута пистолета си в кобура. Пъхна ножа си в ножницата. С триъгълното му острие и улеите за кръв по трите му плоскости. А после разтърси здравата Били, раздрънка скелета му и го блъсна в брега на реката.
Уиъри подлайваше и скимтеше през пластовете на домашния си шал. Той говореше неясно за жертвите, направени от него заради Били. В подробности говореше за благочестието и героизма на „тримата мускетари“ и рисуваше в ярки краски и с въодушевление техните добродетели и великодушие, неумиращата чест, която бяха придобили, и големите заслуги, които имаха към християнството.
Според Уиъри, единствено Били бе виновен, че тази бойна организация вече не съществува и Били щеше да плати за това. Уиъри удари Били с юмрук в челюстите и го запрати върху покрития със сняг заледен поток. Били се намери по ръце и крака върху леда. Уиъри го ритна в ребрата и го събори. Били се опита да се свие на кълбо.
— Не е трябвало въобще да те взимат в армията — каза Уиъри.
Били неволно издаваше конвулсивни звуци, които много приличаха на смях.
— Смешно ти е, а! — запита Уиъри и мина зад Били. Куртката на Били, ризата и фланелката му се бяха вдигнали до раменете от блъскането и гърбът му бе гол. Само на няколко сантиметра от тежките обувки на Уиъри се виждаха жалките прешлени на Биливия гръбнак.
Уиъри дръпна дясната си обувка назад и прицели ритника си към мястото в гръбнака на Били, където се намираха всички важни нерви. Уиъри щеше да счупи този гръбнак.