После накара Уиъри да седне в снега и да събуе тежките си обувки, които даде на красивото момче. А на Уиъри даде налъмите на момчето. Така че Уиъри, и Били сега нямаха прилични войнишки обувки и трябваше да вървят с километри, като налъмите на Уиъри тракаха, а Били се клатеше, куцук-куцук, куцук-куцук, и от време на време се блъскаше в Уиъри.
Всеки път Били казваше „извинете“ или „прощавайте“.
Най-накрая ги заведоха в една каменна къщичка на мястото, където пътят се разделяше. Тук събираха военнопленници. Въведоха Били и Уиъри. Вътре бе топло и запушено. В огнището съскаше и пукаше огън. Горяха мебели. Имаше около двайсетина американци, насядали по пода и опрели гръб в стената, вперили поглед в пламъците. Главите им бяха празни.
Никой не говореше. Никой не знаеше интересни истории за войната.
Били и Уиъри си намериха места и Били заспа с глава на рамото на един капитан, който не се дръпна. Капитанът беше армейски духовник. Равин. Беше прострелян в ръката.
Били започна да пътува във времето, отвори очи и се намери вторачен в стъклените очи на нефритенозелен механичен бухал. Бухалът висеше надолу с главата на пръчка неръждаема стомана. Бухалът беше оптометърът на Били в кабинета му в Илиум. Оптометърът е инструмент за измерване на дефектите при пречупването на светлинните лъчи в очите на хората, така че да могат да им се предпишат подходящи очила.
Били бе заспал, докато преглеждаше една пациентка, която седеше на стола от другата страна на бухала. И по-рано бе заспивал по време на работа. Отначало му беше смешно, но сега започна да се тревожи за умственото си състояние въобще. Помъчи се да си спомни на колко години е и не можа. Помъчи се да си спомни коя година е. Но и това не можа.
— Господин докторе… — каза нерешително пациентката.
— А? — каза той.
— Така се омълчахте.
— Извинете.
— Говорехте и изведнъж се омълчахте.
— А?
— Нещо страшно ли виждате?
— Страшно ли?
— Някаква болест в очите ми?
— Не, не — каза Били, който искаше да задреме отново. — Очите ви са добре. Имате нужда само от очила за четене. — Той й каза да отиде в стаята отсреща, да разгледа големия избор от рамки за очила.
Когато жената си отиде, Били дръпна завесите, но не видя нищо навън. Изгледът бе закрит от венециански щори, които той вдигна така, че се разтракаха. Нахлу ярка слънчева светлина. Долу бяха паркирани хиляди коли, които блестяха на фона на огромно езеро от асфалт. Кабинетът на Били се намираше в търговския център извън града.
Навън, точно до прозореца, беше Биливият кадилак „Ел Дорадо Купе де Вил“. Той прочете лепенките по бронята на колата. „Посетете пропастта Осабъл“ — пишеше на една от тях. „Подкрепете местната полиция.“ Имаше и трета лепенка. „Подведете под отговорност Ърл Уорън“ — гласеше тя. Лепенките за полицията и Ърл Уорън бяха подарък от тъста на Били, член на обществото на Джон Бърч. Върху номера на колата се четеше 1967 година, което показваше, че Били Пилгрим е четиридесет и четири годишен. Той се запита: „Къде отидоха всичките тези години?“
Били насочи вниманието си към работната си маса. На нея имаше отворен брой на списание „Оптометричен преглед“. То бе отворено на една от уводните статии, която сега Били четеше. Устните му помръдваха леко. Онова, което стана през 1968 година ще определи съдбата на европейските оптометристи поне за петдесет години — четеше Били. — С това предупреждение Жан Тириар, секретар на Националния съюз на белгийските оптици, настояваше да се създаде Съюз на европейската оптометрия. Алтернативите са — казва той, — или да се осигури професионален статут, или към 1971 година да бъдем сведени до ролята на продавачи на очила.
Били направи голямо усилие да прояви интерес.
Изпищя сирена и му изкара акъла. Очакваше всеки момент Третата световна война. Сирената просто съобщаваше, че часът е дванадесет. Беше поставена в купола над една пожарна на отсрещната страна на улицата.
Били затвори очи. Когато ги отвори, беше се върнал отново във Втората световна война. Главата му бе на рамото на ранения равин. Един германец го риташе по краката и му казваше да се събуди, защото е време да вървят.
Американците, между които бе и Били, се строиха вън на пътя.
Присъстваше един фотограф, немски военен кореспондент с Лайка. Той засне краката на Били и на Роланд Уиъри. Два дни по-късно на снимката бе дадена широка гласност, като обнадеждаващо доказателство за това, колко често американската армия е мизерно екипирана, въпреки славата й, че е богата.
Фотографът искаше нещо по-живо, например снимка на това, как се хващат пленници. И охраната му инсценира такова хващане. Хвърлиха Били в едни храсти. Когато Били излезе от храстите с лице, излъчващо тъпо добродушие, те го заплашиха с автоматичните си пистолети, като че ли го пленяваха в момента.