Усмивката на Били, когато излизаше от храстите, бе не по-малко загадъчна от усмивката на Мона Лиза, защото той едновременно се намираше в Германия през 1944, и караше кадилака си през 1967 година. Германия изчезна и 1967 година стана светла и ясна, несмущавана от каквото и да е друго време. Били бе на път за клуба Лайънз, където щеше да има среща-обяд. Бе горещ августовски ден, но колата на Били имаше климатична инсталация. Червен светофар го спря по средата на черното гето на Илиум. Хората, които живееха тук, мразеха гетото толкова много, че преди един месец го бяха изгорили до основи. Това бе единственото, което имаха, а го бяха разрушили. Кварталът напомняше на Били за някои от градовете, които бе видял през войната. Бордюрът и тротоарите бяха потрошени на много места, там, където са били танковете и полугъсеничните камиони на Националната гвардия.
„Кръвни братя“ — гласеше обръщението, написано с розова боя на стената на разбит колониален магазин.
Някой почука по стъклото на колата. Отвън стоеше един негър. Искаше да каже нещо. Светлините на светофара се смениха и Били направи най-естественото нещо. Той подкара колата.
Били премина през места, където беше още по-голяма пустош. Приличаше на Дрезден след бомбардировката — на повърхността на Луната. Мястото, където се намираше къщата, в която Били бе израснал, сега бе празно. Градът се преустройваше. Скоро тук щяха да издигнат нов щатски център на Илиум, павилион на изкуствата, щяха да построят Езеро на мира и високоетажни жилищни сгради.
Били Пилгрим нямаше нищо против.
Ораторът на събранието в клуба Лайънз бе майор от морската пехота. Той каза, че американците нямат друг избор, освен да продължат да се бият във Виетнам, докато постигнат победа или докато комунистите разберат, че не могат със сила да налагат своя начин на живот на по-слабите страни. Майорът беше ходил там два пъти по служба. Той разказа за много ужасни и за много чудесни неща, които бе видял. Той подкрепяше идеята за засилване на бомбардировките, за бомбардиране на Северен Виетнам до връщането му в каменната ера, ако Северен Виетнам откаже да се вразуми.
Били не се развълнува достатъчно, за да протестира срещу бомбардировките над Северен Виетнам, нито потръпна при спомена за ужасните неща, които сам бе видял, причинени от бомбардировки. Той просто обядваше с членовете на клуба Лайънз, чийто бивш председател беше.
На стената в кабинета на Били висеше молитва в рамка. Тя бе израз на принципа, който му помагаше да живее, макар че той не бе особено ентусиазиран по отношение на живота. Много от пациентите, виждайки молитвата на стената на Били, му казваха, че тя и на тях помага да живеят. Молитвата гласеше:
Между нещата, които Били Пилгрим не можеше да промени бяха миналото, настоящето и бъдещето.
Сега го представяха на майора от морската пехота. Човекът, който го представяше, разказваше на майора, че Били е ветеран и че синът на Били е сержант от Зелените барети във Виетнам.
Майорът каза на Били, че Зелените барети вършат чудесна работа и че той трябва да се гордее със своя син.
— Разбира се, че се гордея, разбира се — отвърна Били Пилгрим.
Той се прибра у дома си, за да дремне след обяда. Лекарят му бе наредил да спи всеки следобед. Лекарят се надяваше, че това ще облекчи страданието, от което Били се оплакваше: често Били установяваше, че плаче без каквато и да е причина. Никой не беше го виждал да плаче. Само лекарят знаеше. Плачът му бе тих, без много сълзи.
Били притежаваше в Илиум красив дом в стила на плантаторския юг. Той бе богат като Крез — нещо, което никога не бе очаквал да му се случи. Петима други оптометристи работеха за него в търговския център и му докарваха над шестдесет хиляди долара годишно. Освен това той притежаваше една пета от новия Холидей Ин на шосе №54 и половината от три магазина за Тейси фрийз. Тейси фрийз беше нещо като замразен ванилов крем. Имаше вкус на сладолед, без да има твърдостта и острата студенина на сладоледа.
В дома на Били нямаше никой. Дъщеря му Барбара се готвеше за сватба. Тя и съпругата му бяха отишли в града, за да изберат кристални сервизи и сребърни прибори. На масата в кухнята бе оставена бележка, която съобщаваше за това. Нямаха прислуга. Хората вече не се интересуваха от кариерата на домашни прислужници. И куче нямаха.