Сега се изкачваха по полегат склон. Когато стигнаха до върха, те вече не бяха в Люксембург. Бяха в Германия.
На границата беше поставена кинокамера, за да запечата блестящата победа. Двама цивилни с шуби от меча кожа се бяха облегнали на кинокамерата, когато Били и Уиъри минаха край нея. Часове бяха минали, откакто последната им филмова лента се бе свършила. Единият от тях хвана на фокус лицето на Били за момент, после отново постави фокуса на безкрайност. В безкрайността се виждаше перце от пушек. Там се водеше битка. Там умираха хора.
Така е то.
И слънцето залезе. Сега Били накуцваше в района на една гара. Там чакаха безкрайни редици от конски вагони. Бяха докарали резерви за фронта. Сега щяха да закарат пленници във вътрешността на Германия.
Светлините на джобни фенерчета танцуваха налудничаво.
Германците разпределиха пленниците според чина им. Поставяха сержантите със сержанти, майорите с майори и т.н. Взвод от полковници спря близо до Били. Един от полковниците имаше двойна пневмония. Тресеше го и му се виеше свят. Докато гарата се накланяше и въртеше около полковника, той се опитваше да се задържи прав, гледайки втренчено в очите на Били. Полковникът дълго кашля, а после каза на Били: „От моите момчета ли си?“ Този човек беше загубил цял полк, около четири хиляди и петстотин души, много от тях бяха всъщност още деца. Били не отговори. Въпросът бе безсмислен.
— От кое поделение си? — попита полковникът и пак се закашля. Всеки път, когато поемаше дъх, дробовете му шумоляха като пергаментова хартия.
Били не можа да си спомни от кое поделение е.
— Да не си от четиристотин петдесет и първи?
— Какъв четиристотин петдесет и първи? — попита Били.
Последва мълчание. Най-после полковникът каза:
— Пехотен полк.
— А — каза Били Пилгрим.
Последва дълго мълчание. Полковникът умираше, умираше и се давеше, както си стоеше. После извика с влажен глас: „Аз съм, момчета, Дивият Боб!“ Той винаги бе карал войниците си да го наричат така — Дивият Боб. Никой от хората, които го чуха, не беше от неговия полк, освен Роланд Уиъри. А Уиъри не слушаше. Единственото нещо, за което Уиъри можеше да мисли, бе агонията на собствените му крака.
Но полковникът си въобрази, че говори на своите любими войници за последен път, и им каза, че няма от какво да се срамуват, защото цялото бойно поле е осеяно с убити немци, които биха предпочели да не са чували никога за четиристотин петдесет и първи полк. Той каза, че след войната ще събере всички от полка в родния си град Коди, щата Уайоминг. И ще пекат цели елени на шиш.
Каза всичко това, вторачил се в очите на Били. Той накара бедния череп на Били да ехти от глупости.
— Бог да е с вас, момчета! — каза той и думите екнаха в главата на Били.
А после каза:
— Ако някой от вас дойде в Коди, Уайоминг, потърсете Дивия Боб.
Аз ходих там. и моят стар боен другар Бернард В. О.’Хеър също.
Наблъскаха Били с много други редници в един конски вагон. Той и Роланд Уиъри бяха разделени. Уиъри бе наблъскан в друг вагон на същия влак.
В ъглите на вагона под стрехите имаше тесни вентилатори. Били стоеше до един от тях. Тъй като тълпата го блъскаше, той се изкачи на някакъв диагонална скоба, за да направи място за другите. По такъв начин очите му стигнаха до вентилатора и той можа да види един друг влак на десетина метра.
Немци пишеха със син тебешир по вагоните броя на хората във всеки вагон, техния чин, националността им, датата, на която са били натоварени. Други немци затваряха скобите на вратите с тел, парчета желязо и други подръчни материали. Били чу някой да пише и по неговия вагон, но не можеше да види човека.
Повечето от редниците във вагона на Били бяха млади хора — в края на своето детство. Но в ъгъла, заедно с Били, бе наблъскан бъбрив скитник, който беше четиридесетгодишен.
— Бил съм и по-гладен от сега — каза скитникът на Били. — Бил съм и на по-лоши места от това. Тук не е толкова лошо.
Някакъв човек от влака насреща извика през вентилатора, че един вътре току-що умрял.
Така е то.
Четирима от охраната го чуха. Не се трогнаха от новината.
— Добре, добре — кимна унесено единият от тях, — добре, добре.
Но пазачите не отвориха вагона с мъртвеца. Вместо това те отвориха съседния вагон и Били Пилгрим бе очарован от онова, което видя. Беше като небесен рай. Вътре имаше запалени свещи, легла с натрупани на тях дюшеци и одеяла. Имаше също кюмбе с чайник върху него, от който се носеше ухание на кафе. Имаше маса с бутилка вино, хляб и салам. Имаше четири купички със супа.