На стените висяха снимки на замъци, езера и хубави момичета. Това беше подвижният дом на охраната на влака — хора, чиято работа бе вечно да пазят товари, придвижващи се от едно място на друго. Четиримата влязоха и затвориха вратата.
Малко по-късно те излязоха с пури в уста, като си говореха доволно на мекия по-нисък регистър на немския език. Един от тях видя лицето на Били през отвора на вентилатора. Закани му се с пръст и дружелюбно го предупреди да бъде добро момче.
Американците от отсрещния влак отново казаха на пазачите за мъртвеца в техния вагон. Пазачите изнесоха носилка от уютния си вагон, отвориха вагона на мъртвеца и влязоха вътре. Вагонът на мъртвеца съвсем не беше натъпкан. Вътре имаше само шест живи полковници и един мъртъв.
Германците изнесоха трупа. Трупът бе на Дивия Боб.
Така е то.
През нощта някои от локомотивите започнаха да подсвиркват един на друг, а после да се движат. Локомотивът и последният вагон на всяка композиция бяха белязани със знаме на оранжеви и черни ивици, което показваше, че влакът не е подходящ за въздушно нападение, че превозва военнопленници.
Войната бе към своя край. Локомотивите започнаха да се движат на изток в края на декември. Войната щеше да свърши през май. Навсякъде немските затвори бяха пълни догоре и нямаше вече храна за пленниците, и нямаше гориво, за да ги отопляват. И все пак идваха още пленници.
Влакът на Били Пилгрим, който беше най-дългият от всички, не мръдна цели два дена.
— Не е толкова лошо — каза скитникът на втория ден. — Това нищо не е.
Били погледна през вентилатора. Сега гарата бе пустиня, имаше само един болничен влак, белязан с червени кръстове, на глуха линия, далеч, далеч. Неговият локомотив изсвири. Локомотивът на влака на Били Пилгрим му отвърна. Те си казваха „здравей“.
Макар че влакът на Били не се движеше, вагоните му бяха здраво затворени. Никой не можеше да слиза, преди да стигнат до своето предназначение. За пазачите, които сновяха отвън, край влака, всеки вагон стана отделен организъм, който ядеше, пиеше, и се изпражняваше през вентилаторите. Понякога той говореше или крещеше през вентилаторите. Вътре влизаха вода, черен хляб, суджуци и сирене, а излизаха лайна, пикоч и думи.
Там вътре човешки същества се изпражняваха в железни каски, които подаваха на хората до вентилаторите, за да ги изхвърлят. Били бе един от тия, които изхвърляха. Човешките същества подаваха също манерки, които пазачите пълнеха с вода. Когато донасяха храна, човешките същества бяха тихи, доверчиви и прекрасни. Те си я поделяха по равно.
Там вътре човешките същества се редуваха да стоят прави и да лежат. Краката на тези, които стояха прави, бяха като диреци, забити в топла, шаваща, пърдяща, въздишаща земя. Странната земя беше мозайка от спящи хора, наредени като лъжици.
Сега влакът започна да пълзи на изток. Там някъде бе Коледа. На Бъдни вечер Били Пилгрим се сгуши като лъжица до скитника и заспа. Той отново пропътува във времето до 1967 година, до нощта, когато бе отвлечен от една летяща чиния от Тралфамадор.
ЧЕТИРИ
Били Пилгрим не можа да спи през нощта след сватбата на дъщеря си. Той бе четиридесет и четири годишен. Сватбата се бе състояла след обяда в шатра на ярки ивици в градината на Били. Ивиците бяха оранжеви и черни.
Били и жена му Валенция се сгушиха като лъжици в голямото си двойно легло. Магическите пръсти ги подрусваха. Валенция нямаше нужда от подрусване, за да заспи. Валенция хъркаше като трион. Бедната жена си нямаше вече ни яйчници, ни матка. Те бяха махнати от един хирург — един от съдружниците на Били в новия Холидей Ин.
Имаше пълнолуние. Били стана от леглото си в лунната светлина. Чувстваше се сияещ, призрачен, чувстваше се така, сякаш бе обвит в студен наелектризиран кожух. Погледна босите си крака. Те бяха сини и с цвета на слонова кост.
Били затътри крака по коридора на горния етаж. Той знаеше, че ще бъде отвлечен от летяща чиния. Коридорът бе като зебра на черти от тъмнина и лунна светлина. Лунната светлина падаше върху коридора през вратите на празните стаи на Биливите две деца, които не бяха вече деца. Те си бяха отишли завинаги. Били бе воден от ужаса и от липсата на ужас. Ужасът му казваше кога да спре. Липсата на ужас — кога да започне отново да се движи. Той спря.
Влезе в стаята на дъщеря си. Всички чекмеджета бяха извадени. Гардеробът бе празен. В средата на стаята бяха натрупани онези вещи, които нямаше да й трябват през медения месец. Тя имаше собствен телефон на перваза на прозореца. Неговата малка нощна светлинка се вторачи в Били. В този миг телефонът иззвъня.