На стената в херметическата камера имаше две дупчици. Към тях се бяха прилепили жълти очи. На стената имаше високоговорител. Тралфамадорците нямаха гласни струни. Те разговаряха помежду си чрез телепатия. Но можеха да говорят на Били посредством компютър и нещо като електрически орган, който възпроизвеждаше всички звукове на земните.
— Добре дошли на борда, господин Пилгрим — каза високоговорителят. — Имате ли някакви въпроси?
Били облиза устни, помисли малко и накрая запита:
— Защо точно мене?
— Какъв въпрос, типичен за съществата от Земята, задавате, господин Пилгрим. Защо вас? А защо тогава ние? Защо, каквото и да е? Просто защото моментът е. Виждали ли сте някога буболечка, попаднала в кехлибар?
— Да.
Всъщност в кабинета си Били имаше преспапие, което представляваше гладка кехлибарена топка с три божи кравички в нея.
— И ето ни и нас, господин Пилгрим, хванати в кехлибара на момента. Тук думата „защо“ не съществува.
Те впръснаха упоително средство във въздуха, който Били дишаше, и той заспа. Пренесоха го в една кабина и го вързаха с каиши за жълто кресло, което се нагласяваше според положението на тялото. Бяха откраднали креслото от един склад на Сиърз сие Роубък. Трюмът на чинията беше натъпкан с други откраднати вещи, които щяха да използват, за да обзаведат изкуственото жилище на Били в една зоологическа градина на Тралфамадор.
Страхотното ускорение на чинията, когато тя напусна земята, сгърчи спящото тяло на Били, изкриви лицето му, откъсна го от времето и го върна към войната.
Когато отново дойде на себе си, той не бе вече в летящата чиния. Той отново се намираше в конския вагон, който прекосяваше Германия.
Някои хора ставаха от пода на вагона, а други лягаха. Били също възнамеряваше да легне. Щеше да е толкова приятно да заспи. Вътре беше тъмно, тъмно бе и извън вагона, който, като че ли се движеше с три километра в час. Влакът, изглежда, никога не се движеше по-бързо от това. Минаваше дълго време между едно тракване и друго, между връзките на релсите. Тракнеше, след това минаваше цяла година, преди да тракне отново.
Влакът често спираше, за да пропусне наистина важни влакове, които профучаваха с рев. Спираше в глухи линии близо до затвори, за да остави по няколко вагона. Пълзеше през цяла Германия и непрекъснато се скъсяваше.
Били се спусна бавно от диагоналната скоба, на която висеше, така че да изглежда почти безтегловно за тези, към които щеше да се присъедини на пода. Знаеше, че трябва да се превърне почти в дух, когато ляга. Беше забравил защо, но скоро му бе напомнено.
— Пилгрим — каза един от хората, до които щеше да се свие, — ти ли си?
Били отговори, сгуши се учтиво и затвори очи.
— По дяволите — рече човекът, — това си ти, нали? — Той стана и грубо опипа Били. — Ти си. Махай се оттук.
Били също седна, нещастен, готов да заплаче.
— Махай се оттук! Искам да спя!
— Затваряй си устата — каза някой.
— Ще си затворя устата, когато Пилгрим се махне оттук!
Били се изправи и се хвана за напречната скоба.
— А къде да спя? — попита той тихо.
— Само не до мене.
— Нито пък до мене, копеле такова — обади се някой друг. — Викаш и риташ.
— Така ли?
— Точно така. И скимтиш.
— Така ли?
— Махай се оттук, Пилгрим.
Последва ожесточен мадригал, който пееха от всички краища на вагона. Всеки, изглежда, можеше да разкаже някаква варварска история за нещата, вършени от Били Пилгрим на сън. Всеки казваше на Били Пилгрим да се маха.
Ето защо Били Пилгрим трябваше да спи прав, или да не спи въобще. През вентилаторите вече не идваше никаква храна, а дните и нощите ставаха все по-студени.
На осмия ден четиридесетгодишният скитник каза на Били:
— Не е толкова лошо. Аз се чувствам удобно навсякъде.
— Така ли? — каза Били.
На деветия ден скитникът умря.
Така е то.
Последните му думи бяха:
— Мислите ли, че това е лошо? Не е толкова лошо.
Деветият ден имаше нещо общо със смъртта. На деветия ден смъртта дойде и в съседния вагон. Умря Роланд Уиъри — от гангрена, която тръгна от разкъсаните му крака.
Така е то.
По време на непрекъснатия делириум Уиъри многократно разправи историята на тримата мускетари, разбра, че умира, и заръча да кажат много неща на семейството му в Питсбург. Преди всичко, той искаше да отмъстят за него. Затова непрекъснато повтаряше името на човека, който го бе убил. Всички във вагона научиха добре урока.
— Кой ме уби? — питаше той.