Така е то.
Дърби бе четиридесет и четири годишен. Беше толкова стар, че имаше син в морската пехота в Тихоокенаския театър на военни действия.
Дърби бе използвал политическите си връзки, за да влезе в армията на тази възраст. Предметът, който преподаваше в Индианопоис, бе „Съвременни проблеми на западната цивилизация“. Той бе и треньор на отбора по тенис и се грижеше много добре за фигурата си.
Синът на Дърби щеше да излезе жив от войната. Но не и Дърби. Неговото красиво тяло щеше да бъде надупчено в Дрезден след шестдесет и осем дена от наказателен взвод.
Така е то.
Най-лошото американско тяло не бе това на Били. Най-лошото тяло принадлежеше на един крадец на автомобили от Сисеро, Илинойс. Той се казваше Пол Лазаро. Лазаро беше дребен и не само костите и зъбите му бяха гнили, но и кожата му беше отвратителна. Лазаро бе целият покрит с белези, колкото десетцентова монета. Бе страдал много пъти от циреи.
Лазаро също беше от вагона на Роланд Уиъри и бе дал честна дума на Уиъри, че ще намери начин да накара Били Пилгрим да плати за смъртта на Уиъри. Сега той се оглеждаше, чудейки се кое от голите човешки същества е Били.
Голите американци се наредиха под душовете край стената, покрита с бели плочки. Нямаше кранове, които те да контролират. Единственото нещо, което можеха да правят, бе да чакат. Членовете им се бяха свили и топките им се бяха прибрали навътре. Възпроизводството на видовете не беше главната задача тази вечер.
Невидима ръка завъртя някакъв централен кран. От душовете шурна врял дъжд. Дъждът бе като горелка, която не топли. Той раздруса и раздрънка кожата на Били, без да размрази леда в мозъка на дългите му кости.
Междувременно дрехите на американците бяха прекарани през отровен газ. Умираха милиарди въшки, бактерии и бълхи.
Така е то.
И Били бързо се пренесе в своето детство. Беше бебе, което майка му току-що бе изкъпала. Сега майка му го уви в хавлиена кърпа и го занесе в розова стая, обляна в слънчева светлина. Тя го разви, постави го на гъделичкаща пелена, напудри го между крачетата, потупа го по дебелото коремче. Ръката й пляскаше по дебелото му коремче.
Били гукаше.
А после Били отново стана оптометрист на средна възраст. Играеше голф през една гореща лятна неделна утрин. Били вече не ходеше на черква. Той играеше на моравата и сега отново бе негов ред.
Били бе на два и половина метра от дупката и успя да вкара топката вътре. Наведе се да я извади. Слънцето се скри зад един облак. За момент на Били му се зави свят. Като се съвзе, той вече не беше на игрището за голф. Беше вързан с каиши върху едно жълто кресло в бяла стая на борда на летящата чиния, която се носеше към Тралфамадор.
— Къде съм? — запита Били Пилгрим.
— В друго парче кехлибар, господин Пилгрим. Ние сме там, където трябва да бъдем точно сега, на триста милиона мили от Земята, и ни предстои деформация във времето, която ще ни закара на Тралфамадор за часове, вместо за векове.
— Как… как попаднах тук?
— Само друг земен може да ви обясни това. Земните са много добри по обясненията. Те винаги обясняват каква е структурата на дадено събитие, разправят как други събития могат да се предизвикат или избягнат. Аз съм тралфамадорец и виждам цялото време, както вие можете да видите част от Скалистите планини. Цялото време си е цяло време. То не се променя. Не се поддава на предупреждения или обяснения. То просто е. Вземете отделните моменти един подир друг и вие ще установите, че ние всички сме, както казах по-рано, буболечки в кехлибар.
— Вие, струва ми се, не вярвате в свободната воля — каза Били Пилгрим.
— Ако не бях проучвал толкова дълго време земните — отвърна тралфамадорецът, — нямаше да имам представа, какво се има предвид под „свободна воля“. Посетил съм тридесет и една населени платени във Вселената и съм проучил доклади за положението на още други сто. Само на Земята говорят за свободна воля.
ПЕТ
Били Пилгрим разправя, че за създанията на Тралфамадор Вселената не изглежда като множество малки точки. Тралфамадорците могат да видят къде е била всяка звезда и накъде отива, така че за тях небето е покрито с разредени светещи спагети. Тралфамадорците не виждат човешките същества като двукраки създания. Те ги виждат, разправя Били Пилгрим, като големи стоножки — „с бебешки крака в единия край и старчески крака в другия край.“