На път за Тралфамадор Били Пилгрим поиска да му дадат нещо за четене. Съществата, които го бяха пленили, имаха пет милиона земни книги на микрофилми, но нямаха възможност да ги прожектират в кабината на Били. Всъщност, те имаха само една книга на английски, която щяха да сложат в един тралфамадорски музей. Това бе „Долината на куклите“ от Жаклин Сюзън.
Били я прочете. Според него, беше доста добра на места. Животът на хората в нея бе пълен с превратности. Но на Били не му се четеше за едни и същи превратности.
Той попита дали, моля ви, има нещо друго за четене.
— Само тралфамадорски романи, но се страхувам, че няма да ги разберете — отговори гласът от стената.
— Нека все пак да ги видя.
Изпратиха му няколко. Те бяха мънички. Цяла дузина бяха колкото „Долината на куклите“ — с всичките й превратности.
Разбира се Били не можеше да чете тралфамадорски, но можеше поне да види как изглеждат книгите. Това бяха малки купчинки от символи, отделени със звездички. Били отбеляза, че купчинките приличат на телеграми.
— Точно така — потвърди гласът.
— Телеграми ли са?
— На Тралфамадор няма телеграми. Но вие сте прав: всяка купчинка от символи е кратко настойчиво съобщение, което описва дадена ситуация, дадена сцена. Ние, тралфамадорците, ги четем наведнъж, а не една след друга. Няма никаква специална връзка между отделните съобщения, но авторът така ги е подбрал, че видени всичките наведнъж, те представляват живота в образ, който е красив, няма напрежение, няма поука, няма причини, няма следствия. Онова, което четем в нашите книги, е дълбочината на много прекрасни моменти, видени едновременно.
Секунди по-късно чинията навлезе в деформация на времето и Били бе запратен в детството си. Той бе дванадесетгодишен и трепереше, застанал с майка си и баща си на ръба на Големия каньон при Брайт Ейнджъл Пойнт. Малкото човешко семейство бе вперило очи към дъното на Каньона, на една миля право надолу.
— Да… — рече Биливият баща, като мъжествено подритна едно камъче в пространството, — ето го и Каньонът.
Бяха дошли до това прочуто място с автомобил. По пътя седем пъти им се пука гума.
— Струваше си пътя — каза унесено майката на Били.
— Божичко, струваше ли си?
Били ненавиждаше Каньона. Беше убеден, че ще падне в него. Майка му го докосна и той се подмокри.
Имаше и други туристи, които гледаха надолу в Каньона, и един пазач, който отговаряше на въпросите. Някакъв французин, дошъл чак от Франция, попита пазача на развален английски дали много хора се самоубиват тук.
— Да — отговори пазачът. — Около трима на година.
Така е то.
И Били предприе едно много кратко пътуване във времето — направи съвсем мъничък скок, дълъг само десет дена — така че бе все още дванадесетгодишен и все още на обиколка в западната част на страната с родителите си. Сега бяха слезли в пещерите Карлсбад и Били се молеше на Бога да го поведе навън, преди да се е съборил таванът.
Пазачът обясняваше, че пещерите били открити от някакъв каубой, който видял голям облак прилепи да излитат от една дупка в земята. И после той каза, че щял да загаси електричеството и, че сигурно мнозина от присъстващите за първи път в живота си ще се намерят в пълна тъмнина.
Светлината угасна. Били дори не знаеше дали е още жив или не. После нещо призрачно се понесе из въздуха вляво от Били. По него имаше цифри. Баща му бе извадил джобния си часовник. Часовникът имаше фосфорен циферблат.
Били премина от пълна тъмнина към ослепителна светлина и се намери отново във войната, отново в станцията за обезвъшляване. Банята бе свършила. Невидима ръка бе спряла водата.
Когато Били получи дрехите си обратно, те не бяха по-чисти, но всички животинки в тях бяха мъртви.
Така е то.
Новото му палто сега се бе разтопило и се бе отпуснало. Беше му твърде малко. Имаше кожена яка и пурпурна подплата. Явно бе шито за някой импресарио, голям колкото маймунката на латернаджията. Беше надупчено от куршуми.
Били Пилгрим се облече. Сложи си и палтото. То се спука на гърба и на раменете, ръкавите му се откачиха и палтото се превърна в жилетка с кожена яка. Палтото трябваше да е клош от кръста надолу, но на Били то беше клош от подмишниците надолу. На немците той им се стори най-голямата смешка, която бяха видели през цялата Втора световна война, и те се смяха до спукване.
Немците заповядаха всички да се строят в редици по пет с Били начело. После парадът излезе навън и отново мина през поредица от порти. Пленниците видяха и други гладуващи руснаци с лица като фосфорни циферблати. Сега американците се бяха посъживили. Топлата вода ги беше размърдала. Те стигнаха до един навес, където някакъв ефрейтор, без ръка и без око, записваше името и номера на всеки пленник в голям червен тефтер. От правна гледна точка всеки един от тях сега вече беше жив. Преди да запишат имената и номерата им в тази книга, те фигурираха като изчезнали или вероятно загинали.